Анри Шариер - Пеперудата

Само преди тринадесет дни бях зад този фар, на Дяволския остров. Нощното излизане в открито море, бързото отдалечаване от континента не бяха посрещнати с радостни възгласи от двамата ми китайски спътници. Тези синове на небето не изразяват чувствата си по същия начин, по който го правим ние.

След като се озовахме в морето, Кюик произнесе със спокойния си глас:

— Добре се справихме. — И толкоз.

А Едноръкия добави:

— Да, излязохме в морето без каквито и да било проблеми.

— Жаден съм, Кюик-Кюик. Подай ми тафията.

След мен двамата също отпиха по една яка глътка ром.

Не разполагах с компас, но по време на първото ми бягство се бях научил да се ориентирам по слънцето, луната, звездите и вятъра. Така че сега без колебание насочих носа към Полярната звезда и зацепих в открито море. Лодката се справяше добре — прескачаше ловко вълните и почти не се люлееше. Благодарение на силния вятър на сутринта вече се намирахме далеч от брега и Островите на спасението. Щеше ми се да се доближа до Дяволския и да го заобиколя, за да му се порадвам отдалеч, но не биваше да рискувам.

В продължение на шест дни времето се задържа неспокойно, но нямаше нито дъжд, нито буря. Силният вятър ни отнесе на запад. Кюик и Ю се оказаха чудесни спътници. Никога не се оплакваха — нито от вълнението, нито от слънцето, нито от нощния студ. Имаха само един недостатък — и двамата се бояха от кормилото и отказваха да поемат управлението, за да мога аз да поспя поне няколко часа. Готвеха по три-четири пъти дневно. От кокошките и петлите нищо не остана. Вчера запитах Кюик на шега:

— Кога ще опапаме прасето?

Той възприе въпроса ми едва ли не трагично:

— Това животно ми е другар и за да го изядете, ще трябва първо да убиете мен.

Двамата ми приятели ме отрупваха с грижи. Не пушеха, за да пестят тютюна, наливаха ме непрекъснато с горещ чай. Не ставаше нужда да ги подсещам за нищо.

Изтекоха седем дни. Вече не издържах. Слънцето жареше с такава ярост, че дори жълтурчетата се зачервиха като пържени раци. Имах нужда от сън. Вързах здраво кормилото и почти смъкнах платното. Лодката се понесе натам, накъдето я тласкаше вятърът. Спах като заклан почти четири часа.

Събуди ме доста силно разклащане. Изплакнах лицето си с вода и приятно изненадан открих, че докато съм спал, Кюик ме е обръснал, без нищо да усетя. Дори бе намазал лицето ми с мазнина против изгаряне.

От вчера карах в югозападна посока, защото се боях да не съм се отдалечил много на север. Тежката лодка имаше още едно предимство — освен че преодоляваше плавно вълните, тя не се отклоняваше лесно от установения курс. Та аз си мислех, че сме отишли на север, защото пресмятах и естественото отклонение, докато всъщност ние не се бяхме отклонили. Я виж ти, дирижабъл! Майко мила, за първи път виждам такова нещо. Не си личеше да върви към нас, пък и беше твърде далеч, за да мога да преценя размерите му.

Алуминиевото му тяло блестеше така силно на слънцето, че човек не можеше да гледа право към него. Смени посоката си и като че ли се устреми към нас. Да, наистина, ставаше все по-голям и след двадесет минути надвисна над лодката. Кюик и Едноръкия така се бяха шашнали от непознатата машина, че непрекъснато плямпаха на китайски.

— Говорете на френски, по дяволите! Не мога да ви разбирам.

— Това е някакъв английски кренвирш — рече Кюик.

— Не е кренвирш, а е дирижабъл.

Сега вече можехме добре да разгледаме огромната машина, която се сниши и започна да обикаля над главите ни. Появиха се две флагчета и някой започна да ни прави знаци. Тъй като нищо не разбирахме, не можехме и да им отговорим. Дирижабълът се оказа упорит и мина толкова близо до нас, че успяхме да различим хората в кабината. После ни обърна гръб и се упъти право към континента. След по-малко от час в небето се появи самолет, който също ни огледа добре.

Внезапно морето се разбуни и вятърът се усили. Хоризонтът беше чист от всички страни — значи нямаше опасност от дъжд.

— Я гледай — рече Едноръкия.

— Къде?

— Виж оная точка там, по посока към континента. Това сигурно е кораб.

— Откъде знаеш?

— Предполагам. Дори ще ти кажа, че е катер.

— Защо?

— От него не излиза пушек.

И наистина, час по-късно вече можехме да различим добре сивия военен кораб, който се беше устремил право към нас. Изглежда, че се движеше с необикновена скорост. Носът му сочеше към нашата лодка. Уплаших се да не ни налети. Вълните, които правеше в бурното море, спокойно можеха да ни преобърнат.