Анри Шариер - Пеперудата

Страшно ми се искаше да приема оръжието, но се овладях и отговорих колкото мога по-спокойно:

— Няма нужда, Кюик-Кюик. Аз съм тук, защото се чувствам на сигурно място и в приятелско обкръжение. Утре ще се наложи отново да натикаш ловците на хора в пещта, защото господ знае какво ще се случи тук, след като си заминем. Нямам желание да ме обвинят, пък макар и задочно, в тройно убийство.

— Да, още утре ще ги подпаля пак. Но бъди спокоен, никой няма да дойде на острова. Невъзможно е да се мине през блатото.

— Дори с гумена лодка ли?

— Виж, за това не съм се сещал.

— Ако някой докара жандармите чак дотук и ако те си наумят да дойдат на острова, ще успеят да минат със сал — повярвай ми. Затуй трябва да се чупим колкото се може по-скоро.

— Добре. Утре ще подпалим отново пещта. Впрочем тя не е напълно изгаснала. Ще се наложи да поправим само комините.

— Лека нощ, Кюик-Кюик.

— Лека нощ, Папийон. И отново ти казвам — спи спокойно, можеш да ми имаш доверие.

Завих се до брадичката и се отдадох на удоволствието от топлината. Запалих цигара. Десет минути по-късно Кюик-Кюик вече хъркаше. До него хъркаше и прасето. Огънят вече не хвърляше пламъци, но превърнатите в жарава клони се разгаряха от проникващия в колибата ветрец и създаваха усещането за мир и спокойствие. Радвах се на уюта и заспах с тази мисъл в главата — или утре ще се събудя жив и здрав и оттук нататък всичко между мен и Кюик-Кюик ще върви по вода, или китаецът е по-добър актьор от Саша Гитри, умее чудесно да крие намеренията си зад измислени истории и аз никога вече няма да видя слънцето, тъй като съм станал твърде неудобен за него.

Специалистът по масовите убийства ме събуди с канче кафе в ръка и сърдечно усмихнат, ми пожела добро утро, като че ли нищо не се беше случвало. Навън бе светло.

— На, изпий си кафето и хапни мекици. Намазал съм ги вече с маргарин.

Хапнах, пийнах и излязох навън да се измия с вода от пълната догоре бъчва.

— Ще ми помогнеш ли, Папийон?

— Да — отвърнах, без да питам за какво.

Хванахме полуобгорените трупове за краката и ги изтеглихме. Забелязах, че коремите и на тримата бяха разпорени, но не казах нито дума: симпатичното китайче бе бърникало из червата им да види, дали случайно не носят патрони. Дали наистина бяха ловци на хора? Или може би ловци на пеперуди или дивеч… Дали ги бе убил, за да се спаси, или за да ограби? Хайде, стига съм мислил за това. Натикахме ги в пещта и ги покрихме с дърва и глина. Поправихме двата комина и пещта отново пое функциите си — да произведе въглища и да превърне в прах трите трупа.

— Да тръгваме, Папийон.

Прасището бързо намери проход. Един след друг прекосихме блатото. Преди да тръгнем обаче, бях обзет от непреодолим страх. Смъртта на Силвен ми бе направила толкова силно впечатление, че не можех просто така да стъпя в тинята. Най-после, потънал в ледена пот, аз се осмелих да тръгна след Кюик-Кюик. Стъпвах само в неговите стъпки. Щом той можеше да мине, значи трябваше да мина и аз.

След около два часа стигнахме до мястото, където Шоколада сечеше дърва. По пътя не срещнахме никого и не ни се наложи да се крием в джунглата.

— Здрасти, комшу.

— Здрасти, Кюик-Кюик.

— Как си?

— Кажи-речи, добре.

— Покажи лодката на приятеля ми.

Корабчето се оказа яко — нещо като товарна лодка. Беше тежко, но здраво. Забих ножа си на най-различни места. Никъде не успя да проникне на повече от половин сантиметър. Дъното също бе добро. Цялата лодка бе направена от първокачествено дърво.

— Колко й искате?

— Две и петстотин.

— Много е. Давам две хиляди.

Сключихме пазарлъка.

— Няма кил. Ще ви платя още петстотин франка, но ще й сложите кил, кормило и мачта. Килът и кормилото да са от твърдо дърво. Мачтата да е три метра висока, от леко и гъвкаво дърво. Кога ще е готова?

— След осем дни.

— Ето две банкноти от по хиляда франка и една от петстотин. Ще ги разрежа на две и ще ви връча вторите половинки веднага щом ми я предадете. Тези три късчета от банкноти ги дръжте у вас. Ясно ли е?

— Да, всичко е наред.

— Искам да ми осигурите перманганат, буре с вода, цигари, кибрит и хранителни припаси, достатъчни да изхранят четирима души в продължение на един месец. Провизиите ще ви ги заплатя отделно. Ще ми предадете цялата доставка на река Куру.

— Добре, но аз няма да мога да ви придружа до устието.

— Не съм искал от вас подобно нещо. Казах, че ще ми предадете лодката на реката, а не на устието.

— Ето ви останалата част от брашнените чували, въже, игли и корда за шиене.