Анри Шариер - Пеперудата

Уговорихме се да тръгнем на следващия ден в деветнадесет часа — един час след свечеряване. Кюик-Кюик заяви, че ще може да намери пътя и да ни доведе право при лодката. Щяхме да напуснем острова в пет, да вървим един час по светло.

По пътя обратно към колибата и двамата бяхме в чудесно настроение. Кюик-Кюик вървеше пред мен, нарамил прасето, и не млъкваше:

— Най-после ще се чупя от каторгата. Ще бъда свободен благодарение на теб и на брат ми Чанг. А един ден, когато французите се махнат от Индокитай, ще мога да се върна в родината си.

Накратко, имаше сляпа вяра в мен и това, че лодката ми хареса, го радваше неимоверно много. Предстоеше ми последната нощ на острова и, както се надявах — последната нощ в Гвиана.

Ако успея да се измъкна от устието и изляза в открито море, значи вече съм свободен. Единствената опасност, която ме заплашва, е корабокрушението. Откак избухна войната, вече никой не екстрадира бегълците. Веднъж поне и войната да послужи за нещо добро. Ако ни пипнат обаче, ще ни осъдят на смърт. Ако… Сетих се за Силвен — ако не беше допуснал онази непредпазливост, сега щеше да е тук с мен. Накрая се унесох, съчинявайки насън телеграма за прокурора Прадел: „Господин прокурор, най-после и веднъж завинаги се измъкнах от блатото, в което ме бяхте хвърлили. Нужни ми бяха девет години.“

Слънцето се беше издигнало доста високо, когато Кюик-Кюик ме събуди. Чай и мекици. Навсякъде наоколо имаше разхвърлени кутии. Забелязах две клетки от ракита.

— Какво ще ги правиш тия клетки?

— Ще затворя кокошки, които после ще ядем по пътя.

— Ти да не си слънчасал, бе Кюик-Кюик? Никакви кокошки няма да мъкнем със себе си.

— Да, ще мъкнем.

— Болен ли си, бе човек? Ами ако отливът ни забави и се озовем насред устието по изгрев, представяш ли си как ще запеят тия петли и кокошки? Даваш ли си сметка за опасността?

— Аз кокошките няма да зарежа.

— Добре, опечи ги и ги натопи в мас. Така ще се запазят поне през първите три дни и ще можем да ги изядем.

Убеден най-после, Кюик-Кюик тръгна да прибира кокошките, но миризмата от първите четири, които сложи на огъня, предупреди останалите за опасността. Повече не успя да пипне нито една — всичките се изпокриха в джунглата. Странно е, как животните надушват заплахата.

Натоварени като магарета, прецапахме тинята по стъпките на прасето. Китаецът ме замоли да вземем животното със себе си.

— Даваш ли ми дума, че няма да заквичи?

— Кълна ти се, че няма. Заповядам ли му, не гъква. Даже на два-три пъти, когато ни преследваше тигър, то горкото си мълча, макар четината му да бе настръхнала от страх.

Този път страстната реч на Кюик-Кюик ме убеди и се съгласих да вземем любимото му прасе. Когато стигнахме до скривалището, вече се бе свечерило. Шоколада ни чакаше заедно с Едноръкия. Проверих всичко на светлината на два фенера. Нищо не липсваше — платното бе добре закрепено за мачтата, кливерът си беше на мястото готов да се изпъне на вятъра. Кюик-Кюик упражни два-три пъти един маньовър, който му показах. Бързо схвана какво се очакваше от него. Платих на негъра. Той се оказа толкова наивен човек, че си носеше отрязаните половинки от банкнотите и лепенки. Помоли ме аз да му ги залепя. Дори за миг не бе помислил, че мога да му ги взема обратно. Хората, които не подозират лоши замисли у другите, са сами по себе си честни и почтени. Шоколада беше свестен и честен човек. Беше видял, как тук постъпват с каторжниците и не страдаше от угризения, задето помага на трима от тях да се измъкнат от ада.

— Сбогом, Шоколаде. Бъди здрав и ти, и близките ти.

— Благодаря.

Качих се в лодката последен. Шоколада я побутна и тя потегли към реката. Не разполагахме с къси весла, а само с две големи яки гребла — Кюик размахваше едното отпред на носа, а аз другото. За по-малко от два часа стигнахме до основния ръкав на реката.

Валеше вече повече от час. Тримата с Кюик и Едноръкия се бяхме загърнали с натъркани с восък брашнени чували, които ни служеха вместо мушами.

Реката беше бърза и осеяна с водовъртежи. Въпреки силното течение успяхме да се установим по средата между двата бряга за по-малко от час. Три часа по-късно, подпомогнати от отлива, минахме покрай два фара. Знаех, че морето е съвсем близо, тъй като фаровете бяха разположени на двете най-крайни точки на устието. Опънахме кливера и излязохме от Куру без никакви проблеми. Вятърът ни подхвана отстрани с такава сила, че се видях принуден да сваля платното. Внезапно се озовахме в морето, профучахме покрай пристанището като стрела и бързо се отдалечихме от брега. Останал на четиридесет километра право пред нас, фарът на Роаял ни указваше пътя.