Анри Шариер - Пеперудата

Скоро корабът направи полукръг и застана пред нас в цялата си дължина — оказа се малък миноносец, наречен „Тарпон“, както можахме да прочетем на корпуса му. Развял на вятъра английското си знаме, той бавно се приближи. Голяма част от екипажа му бе строена на палубата — всички носеха сините униформи на английската марина. Един облечен в бяло офицер се качи на мостика и с високоговорител в ръка извика към нас:

— Stop. You stop!

— Бързо спускай платната, Кюик!

За две минути свихме и платната, и кливера. Лодката почти спря да се движи, само вълните ни подмятаха малко встрани. Беше опасно да стоим дълго време така. Лодката ни нямаше собствен двигател — не можеше да разчита на мотор или на вятъра и затова не се подчиняваше и на кормилото. При това положение високите вълни ставаха доста застрашителни. Направих фуния с ръце и извиках:

— Говорите ли френски, капитане?

Друг офицер пое високоговорителя от ръцете на първия:

— Да, капитане, разбирам френски език.

— Какво искате от нас?

— Искаме да вземем лодката ви на борда.

— Не, твърде опасно е, ще я разбиете.

— Ние сме военен патрулен кораб и трябва да ни се подчините.

— Хич не ми пука. Ние не сме военни.

— Не сте ли корабокрушенци от торпилиран кораб?

— Не, бегълци сме от френската каторга.

— Каква каторга, какво е това, какво искате да кажете?

— Затвор, наказателна колония. Convict на английски. Hard labour.

— А, разбирам. Кайен?

— Да, Кайен.

— Къде отивате?

— Към Британски Хондурас.

— Не може. Завийте деветдесет градуса на югозапад и поемете курс към Джорджтаун. Подчинявайте се! Това е заповед.

— Окей.

Казах на Кюик да вдигне платната и завихме, както миноносецът ни нареди.

Чухме зад нас да пърпори мотор — беше спусната от кораба лодка, която бързо ни застигна. Отпред на носа стоеше прав въоръжен моряк. Мина от дясната ни страна, като почти ни обръсна в движение, но нито спря, нито поиска ние да спрем. С един скок морякът се озова в нашата черупка. Моторницата зави и се върна обратно при кораба.

— Good afternoon (Добър ден) — поздрави ни морякът.

Приближи се, седна до мен, сложи ръка на кормилото и го насочи още по на юг. Оставих управлението в негови ръце и започнах да наблюдавам какво прави. Без съмнение умееше добре да маневрира. Въпреки всичко останах на мястото си. Де да знаеш дали няма да се наложи да му помагам.

— Цигари?

Извади три пакета английски цигари и ни раздаде на тримата по един.

— Знаете ли — забеляза Кюик, — на тоя са му дали цигарите точно преди да се качи в моторницата, защото кой нормален човек се разхожда нагоре-надолу с три неотворени пакета в себе си?

Наблюденията на Кюик ме разсмяха, после се загледах в английския моряк, който се справяше с кормилото по-умело от мен. Най-после ми остана време да помисля. Този път бягството бе успяло веднъж завинаги. Бях свободен, свободен. Гърлото ми се сви и дори май се просълзих. Истина, напълно съм свободен, защото откак войната избухна, вече никоя страна не екстрадира бегълците.

А преди да свърши войната, ще имам достатъчно време да накарам хората да ме уважават, независимо в коя държава река да се установя. Единственото неудобство е, че сега заради патакламата не мога сам да избера местожителството си. Няма значение, където и да отида да живея, ще имам достатъчно време да спечеля доверието и почитта на властите и съгражданите си. Животът ми ще бъде безупречен. Нещо повече — ще бъде за пример.

Дълбокото убеждение, че най-после съм изпълзял от блатото, ме завладя с такава сила, че вече не можех да мисля за нищо друго. Най-после спечели, Папийон! В края на деветата година излезе победител. Благодаря ти, Господи! Вярно, можеше да ми помогнеш и по-рано, но пътищата ти са толкова неведоми, че няма да се оплаквам от теб. В крайна сметка благодарение на милостта ти аз съм още млад, здрав и свободен.

И така, както си припомнях пътя, извървян през последните девет години в каторгата, и двете години, излежани във Франция — значи общо единадесет, морякът до мен протегна ръка и насочи погледа ми напред: „Земя.“

В четири следобед, след като заобиколихме един загасен фар, влязохме в устието на пълноводна река — Демерара ривър. Моторницата отново се появи, морякът ми връчи пак кормилото и застана прав на носа. Метнах му дебело въже и той го завърза за предната пейка. После собственоръчно свали платната и теглени леко от моторницата, изминахме двадесетина километра нагоре по жълтеникавите води. На около двеста метра зад нас се движеше миноносецът. След един завой пред очите ни се разкри голям град.