Анри Шариер - Пеперудата

— Джорджтаун — провикна се английският моряк.

И наистина, теглени все така внимателно от моторницата, ние влязохме в столицата на Английска Гвиана. Пристанището беше пълно с товарни кораби, военни катери и крайцери. По брега бяха разположени оръдия. Както на земята, така и в плавателните съдове бе струпан огромен арсенал.

Война. Тя течеше от две години, но ние не я бяхме почувствали. Ето че Джорджтаун — столицата на Английска Гвиана и важно пристанище по Демерара ривър, живееше с нейния ритъм. Първите впечатления от въоръжения до зъби град ми подействаха странно. Едва успяхме да акостираме на един подвижен мостик, когато миноносецът, плавал до този момент зад нас, бавно се приближи. Качихме се на кея — Кюик с прасето, Ю с малък вързоп в ръка и аз без никакъв товар. По мостика не се мяркаше нито един цивилен — съоръжението бе построено специално за нуждите на военния флот. Наоколо бе пълно с военни моряци. Към нас се упъти офицер — познах го. Беше онзи, който разговаря с нас на френски от борда на миноносеца. Учтиво ми подаде ръка и запита:

— Здрави ли сте?

— Да, господин капитан.

— Чудесно. Въпреки това ще се наложи да минете през лечебницата, където ще ви бият няколко инжекции. На вас и на двамата ви приятели.

Следобед, инжектирани с най-различни видове ваксини, бяхме откарани в Градското полицейско управление — нещо като огромен комисариат, из който непрекъснато сновяха стотици полицаи. Суперинтендантът на джорджтаунската полиция веднага ни прие в кабинета си. Сред началниците, натоварени да отговарят за сигурността на това важно пристанище, нямаше по-голяма клечка от него. Около бюрото му се бяха събрали и други английски офицери, докарани в изрядните си униформени шорти с цвят каки и бели три четвърти чорапи. Полковникът ни направи знак да седнем и подхвана на чист френски език:

— Откъде идвахте, когато ви пресрещнаха в морето?

— От каторгата във Френска Гвиана.

— Бихте ли ми казали кои са точно местата, откъдето сте избягали?

— Аз избягах от Дяволския остров. Другите двама са от лагера за политически затворници Инини, намиращ се близо до Куру, Френска Гвиана.

— Каква е присъдата ви?

— Доживот. За непредумишлено убийство.

— А китайците?

— И те са съдени за убийство.

— На колко?

— Доживот.

— Професията ви?

— Електротехник.

— А те?

— Готвачи.

— За Дьо Гол ли сте, или за Петен?

— Тези неща не ни засягат. Ние сме просто трима затворници, които се стремят към свобода, за да започнат живота си на чисто.

— Ще ви предоставим една килия, която ще стои денонощно отворена. Ще ви пуснем на свобода едва след като проверим истинността на твърденията ви. Ако всичко, което казахте, е вярно, няма от какво да се боите. Разберете, че сме в състояние на война и това ни принуждава да проявяваме повече бдителност, отколкото в мирно време.

Накратко, осем дни по-късно ни пуснаха на свобода. За времето, прекарано в полицейското управление, успяхме да си набавим нормални дрехи. Прилично облечени и снабдени с документи за самоличност, тримата се озовахме в девет часа сутринта насред улицата.

Двеста и петдесет хилядният град бе изграден почти изцяло по английски образец — цимент в основата и оттам нагоре — дърво. Улиците и булевардите гъмжаха от народ. Срещаха се представители на всички раси — бели, мулати, негри, индуси, английски и американски моряци, скандинавци. Бяхме като опиянени от разноцветната тълпа. Чувствахме се преизпълнени с луда радост и това сигурно личеше по лицата ни, дори по лицата на китайците, защото много хора се обръщаха след нас или ни се усмихваха учтиво.

— Къде отиваме? — запита Кюик.

— Имам един приблизителен адрес. Черният полицай ми каза, че познава двама французи, които живеят в Пенитънс Ривърс.

Подпитахме тук-там и разбрахме, че това е квартал, където живеят главно индуси. Приближих се към един облечен в безупречно бяла униформа полицай. Показах му адреса. Преди да отговори, той поиска документите ми за самоличност. Показах му ги гордо. „Добре, благодаря.“ След което си направи труда да ни качи в някакъв трамвай и обясни на кондуктора какво да прави с нас. Напуснахме центъра и двадесетина минути по-късно кондукторът ни каза да слезем. Явно бяхме пристигнали. Отново заразпитвахме. „Frenchmen?“ Млад човек ни подкани с жест да тръгнем след него. Заведе ни право пред малка къщурка. Едва се приближихме и отвътре изскочиха трима души, размахващи приветливо ръце: