Анри Шариер - Пеперудата

Беше девет сутринта. Младо докторче в риза със защитен цвят с къси ръкави седеше под открито небе зад малка дървена масичка. До него трима санитари — двама каторжници и един надзирател. Всичките, включително и докторчето, непознати. Десетина копои с пушки увенчаваха церемонията. Комендантът и главните надзиратели наблюдаваха сцената прави, без да продумат.

— Всички да се съблекат! — изкрещя главният надзирател. — Дръжте вещите си в ръце. Първият. Име?

— Така и така.

— Отвори уста, разтвори крака. Извадете му тия три зъба. Намажете го с йодов спирт, после с метиленов разтвор. Два пъти дневно преди хранене да му се дава сироп.

Бях последен в редицата.

— Име?

— Шариер.

— Виж, ти единствен изглеждаш сравнително сносно. Да не си пристигнал току-що?

— Не.

— От колко време си тук?

— Днес стават осемнадесет месеца.

— Защо не си кльощав като другите?

— Не знам.

— Е, аз ще ти кажа. Или плюскаш повече от тях, или мастурбираш по-малко. Да ти видя устата. Краката. Два лимона дневно — един — сутрин, и един — вечер. Смучи ги и натривай сока във венците си — имаш скорбут.

Почистиха ми венците с йодов спирт, после ги намазаха с метиленов разтвор и ми връчиха един лимон. Кръгом и се озовах отново последен в редицата, която пое обратно към килиите.

Това наистина бе революция! Да изкараш болните на двора, да им позволиш да видят слънцето, да ги покажеш отблизо на лекаря… Подобно нещо никога не бе се случвало в изолатора. На какво ли се дължеше промяната? Да не би някой доктор най-после да е отказал ролята на безмълвен съучастник на прочутия режим? Този доктор по-късно стана мой приятел. Името му е Жермен Гибер. Загина в Индокитай. Много години след онзи паметен ден жена му ми писа в Макараибо — Венецуела, за да ми го съобщи.

Всеки десет дни ни извеждаха за преглед навън. Винаги ми назначаваха едно и също лечение — йодов спирт, метиленов разтвор и два лимона. Положението ми не се влошаваше, но не се и подобряваше. На два пъти помолих да ми дадат сироп, но докторът отказа. Това започна да ме изнервя, защото все още не можех да вървя повече от шест часа на ден и краката ми продължаваха да са подути и почернели.

Веднъж, докато чаках реда си, забелязах, че рахитичното дръвче, под което понякога се криех от слънцето, е лимон, но без плодове. Откъснах едно листо и го сдъвках, после механично откърших клонче с няколко листа. Щом ме извика докторчето, тикнах клонката в задника си и рекох:

— Докторе, не знам дали е от лимоните, ама вижте какво ми е покарало отзад. — И се обърнах да му покажа хилавата клонка с няколкото листенца.

Копоите избухнаха в смях, а главният надзирател извика:

— Папийон, ще бъдете наказан за проявено неуважение към доктора!

— Не, в никакъв случай — намеси се докторът. — Не можете да го накажете, защото аз не съм се оплакал. Значи не искаш повече лимони? Това ли се опита да ми кажеш?

— Да, докторе. Писна ми от тия лимони — не оздравявам от тях. Нека опитаме със сиропа.

— Не ти давам от него, защото е много малко и го пазя за тежко болните. Въпреки всичко ще ти предпиша по една лъжица дневно, но ти пък ще продължиш с лимоните.

— Докторе, когато бях при индианците, ги видях да ядат морски водорасли. На Роаял има от същия тип, значи ще се намерят и на Сен Жозеф.

— Даваш ми чудесна идея. Ще кажа да ви раздават всеки ден от един определен тип водорасло, което видях, че се въди тук. Варено ли го ядат индианците или сурово?

— Сурово.

— Добре, благодаря ти. И, господин комендант, проследете да не наказват този човек. Разчитам на вас.

— Добре, господин капитан.

Около нас ставаше чудо. Всеки осем дни излизахме за по два часа на двора и докато чакахме да дойде нашият ред или да минат останалите, гледахме лицата на другите, понякога прошепвахме по някоя дума. Кой можеше да мечтае за нещо толкова прекрасно! Промяната ни се отразяваше фантастично: мъртъвците се надигаха, за да направят няколко крачки под слънцето; живо погребаните най-после получаваха правото да проговорят. Сякаш гълтахме жива вода.

Трак, трак — безкрайно много потраквания отвориха всички врати един четвъртък в девет сутринта. Накараха ни да се изправим на прага на килиите си. „Затворници — кресна невидим глас, — стройте се за инспекция на губернатора.“

Заобиколен от петима офицери от колониалните войски — вероятно лекари, — един висок елегантен мъж с посребрена коса мина бавно по коридора, оглеждайки всяка килия. Чух, че му рапортуват за случаите на по-тежки наказания и му обясняват причините. Преди да стигнат до мен, трябваше да повдигнат някакъв нещастник, който не бе намерил сили да изчака толкова дълго прав. Оказа се един от човекоядците — Гравий. Един от военните каза: