Анри Шариер - Пеперудата

— Но това е жив труп!

— Всички са в окаяно състояние — отвърна губернаторът.

Групата стигна до мен.

— Този е с най-дългата присъда — обясни комендантът.

— Как се наричате? — попита губернаторът.

— Шариер.

— Каква е присъдата ви?

— Осем години за кражба на държавно имущество и прочие и за убийство — по три и пет години.

— Колко от тях са минали?

— Осемнадесет месеца.

— Какво е поведението му?

— Добро — отвърна комендантът.

— А здравето?

— Задоволително — рече докторът.

— Имате ли нещо да ни кажете?

— Този режим е нечовешки и недостоен за народ като френския.

— Защо?

— Задължителна тишина, никакви разходки и до преди няколко дни никаква лекарска помощ.

— Дръжте се добре и може би ще получите опрощение на част от присъдата, ако все още съм губернатор.

— Благодаря ви.

От него ден насетне по заповед на губернатора и на главните лекари на Мартиника и Кайен получихме право на всекидневни едночасови разходки и морски бани в нещо като фалшив басейн, в който големи каменни блокове ни пазеха от акулите.

Сутрин в девет на групи по сто човека слизахме чисто голи от изолатора до морето. По същото време жените и децата на надзирателите трябваше да си стоят вкъщи, за да не ни гледат.

За един месец лицата на хората около мен напълно се промениха. Времето, прекарано под слънчевите лъчи, плуването в солената вода, възможността да поговориш с някого напълно преобразиха стадото от духовно и физически болни затворници.

Веднъж на връщане обратно към изолатора бях поизостанал в последните редици, когато чух отчаяните викове на някаква жена и два револверни изстрела. Успях да доловя думите: „Помощ! Дъщеричката ми се дави!“

Виковете идваха откъм кея — наклонена циментова плоча, която се спускаше в морето и около която спираха лодките. Нови викове:

— Акули!

И още два револверни изстрела. Вниманието на всички бе привлечено от виковете и изстрелите. Без много да мисля, бутнах пазача и хукнах към кея, както си бях чисто гол. Там заварих две жени, които крещяха отчаяно, трима надзиратели и разни араби.

— Скочете в морето! — молеше се жената — Тя не е отишла далеч! Аз не мога да плувам, иначе щях да се хвърля. Мръсни страхливци!

— Акулите! — отвърна й един от копоите и отново стреля.

Малко момиченце със синьо-бяла рокличка плуваше на повърхността, кротко тласкано от течението. Носеше се право към мястото, където погребваха каторжниците, но, слава Богу, все още беше далеч оттам. Копоите не спираха да стрелят и сигурно бяха улучили няколко акули, защото около малката се образува вълнение.

— Не стреляйте повече! — изкрещях им аз.

И без да се замислям, скочих в морето. Течението бързо ме тласна към детето, което не потъваше благодарение на рокличката си. Плясках колкото се може по-силно с крака, за да отблъсна акулите.

Бях на тридесет — четиридесет метра от нея, когато пристигна лодка, изпратена от Роаял — там също бяха забелязали сцената. Стигнаха до малката преди мен и я издърпаха в безопасност. Заплаках от ярост и вече дори не мислех за акулите, когато на свой ред се оказах прибран на борда. Бях рискувал живота си за нищо!

Аз си мислех, че е за нищо, но месец по-късно в знак на отплата доктор Жермен Гибер издейства отмяна на наказанието ми по медицински причини.

И така, благодарение на едно истинско чудо аз се завърнах на Роаял, където продължих да излежавам наказанието си. Бях напуснал острова, осъден на осем години изолатор заради опита ми за бягство, а ето, че деветнадесет месеца по-късно се озовах отново тук.

Срещнах другарите си — Дега продължаваше да изпълнява длъжността на счетоводител, Галяни си беше пощенски раздавач, Карбониери бе оправдан на процеса около моето бягство. Видях се още с Гранде, с Бурсе дърводелеца и с братята с количката Нарик и Кение, а също и с Шатал от лазарета и със съучастника от първото ми бягство Матюрет, който работеше като помощник-санитар.

И корсиканските бандити не бяха мръднали: Есари, Вичиоли, Чезари, Разори, Фоско, Мокюе и Шатал, чиито свидетелски показания около аферата с Марсилската борса изпратиха големия престъпник, известен като Нокътя, на гилотината. Човек би казал, че на острова са се събрали всички звезди на криминалната хроника от годините между 27-а и 35-а.

Марсино, убиецът на Дюфрен, се бе поминал от изтощение преди една седмица. Него ден акулите са се радвали на изискано меню. Бил им е сервиран един от най-високо котираните парижки експерти по скъпоценни камъни.