Анри Шариер - Пеперудата

Какво си въобразяваш ти, нещастна отрепка, към която се отнасят като към боклук, като към смет. Ще ми се да знам, дванадесетте мръсници съдебни заседатели, които те пратиха тук, поне веднъж запитали ли са съвестта си, дали са постъпили добре, като са те осъдили толкова жестоко. А прокурорът, за който още не бях решил как точно да му изтръгна езика, питал ли се е, дали не е отишъл твърде далеч в обвиненията си. Сигурно дори адвокатите ми вече не ме помнят. Може би говорят с общи думи за „онази злополучна афера с Папийон“ от 1932 година: „Знаете ли, колеги, онзи път не се чувствах във форма, а адвокатът Прадел беше на върха си. Представи гледната точка на обвинението по великолепен начин. Да, той действително е противник от голяма класа.“

Чувах тези думи така ясно, сякаш седях до господин Реймон Юбер по време на разговора му с други адвокати, или на светски прием, или най-вече в някой от коридорите на Съдебната палата.

Само един заслужаваше прозвището на честен и почтен съдия — председателят Бьовен. Този безпристрастен човек можеше спокойно да обсъжда по светски вечеринки или в компанията на колеги опасността от системата на съдебните заседатели. Сигурно казваше — с внимателно подбрани думи, разбира се, — че глупаците заседатели не са подготвени да поемат подобна отговорност; че лесно се оставят да ги омае чарът на обвинението или защитата, в зависимост от това кой се справя по-умело в ораторската надпревара; че твърде бързо оправдават или осъждат, без да знаят защо, в зависимост от доброжелателната или недоброжелателната атмосфера, която по-силната страна успее да създаде.

Другият достоен човек е главата на моето семейство, но роднините ми без съмнение ми се сърдят за неприятностите, които им създадох. Само татко, бедният ми татко, не се оплаква от кръста си — убеден съм в това. Той влачи тежкия кръст, без да вини детето си, без да го кори, макар че като учител уважава законите и дори учи другите да ги разбират и приемат. Убеден съм, че дълбоко в душата му избликва този вик: „Мръсници, вие убихте сина ми, дори още по-лошо, оставихте го да изгние бавно на двадесет и пет годишна възраст!“ Ако знаеше къде точно се намира момчето му сега и какво са направили от него, щеше да стане анархист.

Тази нощ Людоедът заслужи името си повече от всякога. Научих, че двама са се обесили, а един се самозадушил, като си натикал парцали в гърлото и в ноздрите. Килия 127 е до мястото, където копоите на стража си предават поста и понякога чувам части от разговорите им. Тази сутрин например не говореха достатъчно тихо и успях да чуя за инцидентите, станали през нощта.

Още шест месеца изтекоха. Отбелязах още една точка и издълбах върху дървото хубаво 14. Разполагах с един пирон, с който си служех всеки шест месеца. Направих равносметка — здравето ми бе все още добро, а духът висок.

Благодарение на дългите си пътешествия сред звездите рядко получавах кризи на отчаяние. Бързо ги преодолявах и спретвах някое въображаемо пътуване, за да прогоня черните мисли. Смъртта на Селие много ми помагаше да превъзмогвам моментите на остра криза. Казвах си: „Аз живея, живея, жив съм и трябва да живея, да живея, да живея, за да бъда свободен един ден. Той ми попречи да избягам и сега е мъртъв, той никога няма да бъде свободен така, както ще бъда аз. При всички положения, ако изляза оттук на тридесет и осем години, няма да съм още стар и следващото ми бягство ще се окаже успешно. Сигурен съм.“

Едно, две, три, четири, пет, кръгом; едно, две, три, четири, пет, отново кръгом. От няколко дни краката ми бяха почернели, а от венците ми течеше кръв. Дали да не съобщя, че съм болен? Натиснах с пръст крака си и остана белег. Да речеш, че съм пълен с вода. От една седмица не можех да ходя по десет-дванадесет часа. Скапвах се от умора след не повече от шест часа, и то с почивка. Когато си миех зъбите, не можех да ги търкам с грапавата, напоена със сапун, кърпа, защото много ме боляха и кървяха. Вчера дори един зъб ми падна от само себе си — горен резец.

В края на третите шест месеца се случи истинска революция. Вчера ни накараха да си покажем главите през прозорчетата и един доктор мина, за да огледа венците и зъбите на всеки от нас. На следващата сутрин, осемнадесет месеца откак влязох в тази килия, вратата се отвори и чух заповед:

— Излезте, застанете с лице към стената и чакайте.

Бях първи откъм зарешетената порта, след мен извикаха още близо седемдесет човека. „Наляво!“ Оказах се последен от редицата, която пое към другия края на сградата и се изниза в двора.