Анри Шариер - Пеперудата

През останалата част от пътуването си повтарях наум това решение. Никакви връзки с останалия свят или с някой от самия изолатор. Хрумна ми нещо — единственият начин да ми помогнат без риск, бе да плащат на затворниците, които раздават супата, за да получавам по-големи парчета месо на обяд. Беше лесно — те се движеха по двама, като първият сипваше бульона, а вторият зад него пускаше месото. Трябваше просто да бръкне по-дълбоко в казана и да извади черпака пълен с колкото може повече зеленчуци. Успокоих се, че съм намерил разрешение. Ако успеехме да уредим далаверата, щях да се храня добре и почти достатъчно. Оставаше ми да намеря най-приятните неща, за които да мечтая, да отлитам надалеч, за да не полудея.

Пристигнахме на островите. Беше три следобед. Още щом докоснахме брега, видях светложълтата рокля на Жюлиет, застанала до мъжа си. Комендантът се доближи до мен още преди да ни строят и попита:

— Колко?

— Осем години.

Той се върна при жена си и нещо й каза. Развълнувана, тя се отпусна на един камък. Буквално като подкосена. Мъжът й я хвана за ръка, тя стана, погледна ме тъжно с огромните си очи и двамата се отдалечиха, без да се обръщат назад.

— Папийон — запита ме Дега, — колко?

— Осем години в изолатора.

Не отговори нищо, дори не посмя да ме погледне. Галяни се приближи и преди да успее да проговори, бързо му казах:

— Не ми изпращай нищо, не ми пиши. С толкова голяма присъда не мога да рискувам наказание.

— Разбирам.

Тихо добавих:

— Уреди да ми дават колкото може повече храна на обяд и вечер. Ако успееш, може би един ден ще се видим отново. Сбогом.

Доброволно тръгнах към първата лодка, която трябваше да ни отведе на Сен Жозеф. Останалите ме гледаха така, както се гледа след спуснат в гроба ковчег. Никой не проговаряше. По време на краткото ни пътуване повторих на Шапар това, което бях казал на Галяни.

— Сигурно може да се уреди. Кураж, Папи — отвърна той и запита: — А Матю Карбониери?

— Прости ми, че забравих да ти кажа за него. Председателстващият военния съд поиска да се набавят допълнителни сведения по случая, преди да вземе окончателно решение. Това добре ли е, или зле?

— Мисля, че е добре.

Застанах най-отпред на малката колона от дванадесет човека, които слязоха на брега, за да идат в изолатора. Катерех се бързо по склона и колкото и да е странно, нямах търпение да попадна сам в килията си. Толкова припирах, че копоят ме спря:

— По-спокойно, Папийон. Ще рече човек, че много бързате да се върнете в къщата, която съвсем неотдавна напуснахте.

Пристигнахме.

— Съблечете се! Представям ви коменданта на изолатора.

— Съжалявам, че сте отново тук, Папийон — обърна се към мене той. И после продължи с обичайната си реч. — Затворници, и т.н., и т.н. Сграда А, килия 127. Тя е най-добрата, Папийон, защото се намира точно срещу вратата на коридора. По-светла е и в нея има повече въздух. Надявам се, че поведението ти ще е добро. Осем години са много, но кой знае, ако спазваш примерно поведение, може да ти опростят една-две от тях. Искрено ти го пожелавам, защото си смел човек.

И ето ме в номер 127. Наистина се намираше срещу голямата решетеста порта, водеща към коридора. Въпреки че беше около шест вечерта, вътре все още можеше да се вижда ясно. За разлика от предишната ми килия, тук не вонеше на гнилоч. Почувствах, че духът ми се повдигна: „Е, добри ми, Папи, ето ги четирите стени, които ще те гледат как живееш през следващите осем години. Откажи се да броиш месеците и часовете — безсмислено е. Единствената приемлива мярка е шест месеца. Шестнадесет пъти по шест месеца и ще бъдеш отново на свобода. Въпреки всичко имаш едно предимство. Ако ти е съдено да пукнеш тук, то ще е на светло. А това е важно. Не ще да е много приятно да хвърлиш топа на тъмно. Ако се разболееш, тук докторът поне може да ти види мутрата. Не бива да се самообвиняваш, задето искаше да избягаш и да започнеш живота си наново, а още по-малко задето уби Селие. Как щеше да страдаш при мисълта, че докато ти гниеш тук, той е на свобода! Времето ще отсъди. Може пък да дадат амнистия, да избухне война, някое земетресение или тайфун да разрушат крепостта. Защо не? Може някой честен човек, като се върне във Франция, да успее да развълнува французите и те да принудят тукашната управа да премахне тази безкръвна гилотина. Може някой отвратен от условията доктор да сподели впечатленията си с журналист, свещеник или който и да е там. При всички случаи Селие отдавна е смлян от акулите. Аз съм тук и ако искам да остана верен на себе си, ще изляза жив от саркофага.“