И той дискретно се оттегли.
Жюлиет се приближи и сложи ръка на рамото ми, като ме погледна право в очите. Черните й очи блестяха още повече заради сълзите в тях, които, слава Богу, не потекоха.
— Ти си луд, приятелю. Ако ми беше казал, че искаш да заминеш, аз щях да се опитам да ти улесня нещата. Помолих мъжа си да ти помогне колкото може повече, но той отвърна, че за нещастие вече нищо не зависи от него. Накарах го да те доведе, първо, за да видя как си. Поздравявам те за смелостта ти и ми се струва, че изглеждаш по-добре, отколкото очаквах. И, второ, искам да ти платя рибата, която така щедро ми носеше месеци наред. Ето, вземи тези хиляда франка. Те са всичко, което мога да ти предложа. Съжалявам, че не са повече.
— Чуйте, госпожо. Нямам нужда от пари. Моля ви да ме разберете — не бива да приемам парите ви, защото в моите очи това би омърсило нашето приятелство. Моля, не настоявайте.
И аз отблъснах двете банкноти от по петстотин франка, които ми бяха така щедро предложени.
— Както намериш за добре — въздъхна тя. — Нека ти налея поне малко мастика.
В продължение на един час тази възхитителна жена разговаря с мен мило и съчувствено. Тя вярваше, че непременно ще ме оправдаят за убийството на онзи мръсник, а за останалото ще ми присъдят не повече от осемнадесет месеца или максимум две години.
Щом дойде време да тръгвам, тя дълго държа ръцете ми в своите, преди да прошепне: „Сбогом и на добър час!“ След което избухна в ридания.
Комендантът ме върна обратно в карцера. По пътя му казах:
— Господин комендант, вие сте женен за най-благородната жена на света.
— Знам, Папийон, тя не е създадена за този живот тук и много тежко го понася. Но какво бих могъл да направя? Остават ми още четири години до пенсия.
— Ще се възползвам от случая, че сме сами, господин комендант, за да ви благодаря, дето се отнесохте толкова добре с мен, въпреки че ако бях успял, това щеше да ви струва големи неприятности.
— Вярно, можеше да ми създадеш страшни главоболия. И все пак искаш ли да ти кажа нещо? Ти заслужаваше да успееш.
Вече бяхме стигнали до портите на карцера, когато комендантът добави:
— Сбогом, Папийон. Господ да ти е на помощ, защото ще имаш нужда от него.
— Сбогом, господин комендант.
Да, щях да имам нужда от божията помощ, тъй като военният съд, председателстван от коменданта на жандармерията (с четири нашивки), беше непреклонен. Три години за кражба и отклоняване на държавна собственост, оскверняване на гроб и опит за бягство, плюс отделно пет години за убийството на Селие. Общо осем години в изолатор. Ако не беше раната ми, щяха да ме осъдят на смърт.
Този толкова строг към мене съд се оказа по-милостив към един поляк на име Дандоски, който бе убил двама души. Присъдиха му едва пет години, въпреки че той несъмнено беше действал с умисъл.
Дандоски бил хлебар и се занимавал само с приготвянето на маята. Работел от три до четири часа сутринта. Тъй като пекарната се намирала на кея и гледала към морето, цялото си свободно време нашият човек прекарвал в риболов. Спокоен, зле говорещ френски, не дружал с никого. Цялата си нежност този доживотен каторжник отдавал на една прекрасна черна котка със зелени очи, която буквално живеела с него. Спели в една постеля, тя ходела по петите му като куче и стояла с него в пекарната, за да му прави компания. С две думи, между двамата се разгоряла голяма любов. Котката обикновено ходела с него на риболов, но ако денят се окажел твърде горещ и наоколо нямало подходящо сенчесто кътче, се връщала сама в хлебарницата и си лягала в хамака на своя приятел. По пладне, щом часовникът ударел дванадесет, тя отивала да посрещне поляка и подскачала, за да улови малките рибки, които той размахвал под носа й.
Хлебарите живеят в едно общо помещение в съседство с пекарната. Веднъж двама каторжници, наричани Корази и Анжело, поканили Дандоски да изядат заедно задушения заек, който Корази бил приготвил. А той готвел поне веднъж седмично. Дандоски седнал и се нахранил с тях, като дори донесъл бутилка вино. Същата вечер котката не се появила. Полякът я търсил навсякъде, но напразно. Минала цяла седмица, но от котката ни вест, ни кост. Съкрушен от изчезването на другарчето си, Дандоски изгубил вкус към живота. Той дълбоко страдал, че единственото обичано от него същество, което при това изцяло отговаряло на чувствата му, така мистериозно се било изпарило. Като научила за голямата му мъка, жената на един от надзирателите пожелала да му подари малко котенце. Дандоски го отритнал и възмутено запитал жената, как е могла да си въобрази, че той ще обикне друга котка. Подобно нещо, казал той, би оскърбило паметта на скъпата покойница.
Читать дальше