Анри Шариер - Пеперудата

— Отдръпни се, момко, отдръпни се! Не го удряй, след като вече е паднал, защото инак ще съм принуден да те застрелям.

Карбониери се доближи до Селие и подритна с крак главата му. Каза две думи на корсикански. Успях да го разбера. Беше мъртъв.

— Дай ми ножа си, момче — повтори надзирателят.

Дадох му го, той прибра револвера в кобура си и отиде да потропа на металната порта. Друг копай му отвори и той каза:

— Изпрати двама с носилка, за да приберат тук един труп.

— Кой е умрял? — запита копоят.

— Бебер Селие.

— Ами? Аз пък мислех, че Папийон.

Върнаха ни по килиите. Очната ставка се отложи. Преди да влезем в коридора, Карбониери промълви:

— Бедни ми Папи, този път наистина загази.

— Да, само че аз още съм жив, а онзи пукна.

Копоят се върна сам, отвори тихичко вратата и развълнувано ми каза:

— Поискай помощ, кажи, че си ранен. Той първи те нападна, видях това — и отново внимателно затвори.

Тия корсикански копои са невероятни — или изцяло добри, или напълно лоши. Заудрях по вратата и закрещях: „Ранен съм, заведете ме в болницата да ме превържат.“

Копоят се върна заедно с главния надзирател на карцера.

— Какво ти има, защо вдигаш толкова шум?

— Ранен съм, господин началник.

— Ами, ранен бил! Аз пък разбрах, че когато те нападнал, изобщо не успял да те закачи.

— Разкъсани са мускулите на дясното ми рамо.

— Отворете — рече другият копой.

Вратата се отвори, аз излязох навън. Рамото ми наистина бе добре разкрасено.

— Сложете му белезници и го водете към болницата. Не го оставяйте там под какъвто и да било мотив. Върнете го обратно веднага, след като се погрижат за него.

Навън се бяха наредили повече от десетина копои заедно с коменданта. Надзирателят на работилницата изсъска:

— Убиец!

Преди да успея да му отговоря, комендантът каза:

— Мълчете, надзирател Брюе. Папийон е бил нападнат.

— Не ми се вярва — упорстваше Брюе.

— Видях го и мога да свидетелствам — каза Антарталиа. — И запомнете, господин Брюе, корсиканците никога не лъжат.

В болницата Шатал повика доктора, който ме заши без никаква упойка, след което ми сложи осем щипци. Нито веднъж през цялото време не се опита да ме заговори. Аз го оставих да действа, без да протестирам. Накрая само каза:

— Не можех да ти направя местна упойка, нямам никакви инжекции.

И след малко добави:

— Не е хубаво това, което си направил.

— Е, в крайна сметка той и без друго нямаше да живее още дълго. С този абсцес на черния дроб!

Неочакваният ми отговор го остави като гръмнат.

Следствието продължаваше. Бурсе беше освободен от всякаква отговорност. Приеха, че е бил уплашен до смърт. Аз правех всичко възможно, за да затвърдя убеждението им. Доказателства срещу Нарик и Кение също липсваха. Оставахме двамата с Карбониери. Свалиха от Карбониери обвинението в кражба и отклоняване на държавна собственост. Оставаше съучастничеството в опит за бягство. По тази точка нямаше да му лепнат повече от шест месеца. Що се отнася до мен, нещата се усложняваха. Въпреки всички свидетелства в моя полза, натовареният с разследването не искаше да признае, че съм действал при законна самоотбрана. Дега бе прегледал цялото ми досие и каза, че въпреки озлоблението на следователя, било невъзможно да ме осъдят на смърт, понеже съм получил рана. За да ме затрие, обвинението се облягаше на изявленията на двамата араби, които твърдяха, че пръв съм извадил ножа.

Най-после следствието свърши. Очаквах да ме закарат в Сен Лоран, за да мина на военен съд. Непрекъснато пушех, почти не крачех из килията си. Разрешиха ми да правя втора едночасова разходка на двора следобед. Нито веднъж комендантът или надзирателите, като изключим онзи от работилницата и следователя, не проявиха враждебност към мен. Обръщаха се без злоба към мен и ми позволяваха да получавам колкото си искам тютюн.

Вторник, трябваше да замина за континента в петък. В сряда в десет сутринта вече бях престоял повече от два часа на двора, когато комендантът ме извика и рече: „Ела с мен.“ Двамата излязохме сами — нямаше ескорт за мен. Попитах го къде отиваме, а той зави по пътя към тяхната къща. По едно време каза:

— Жена ми иска да те види, преди да си заминал. Не ми се щеше да я разстройвам, като те водя при нея с въоръжен надзирател. Надявам се, че ще се държиш добре.

— Да, господин комендант.

Пристигнахме у тях.

— Жюлиет, ето го твоето протеже, както ти бях обещал. Знаеш, че до обяд трябва да го отведа обратно. Имаш около час, за да си поговорите.