Анри Шариер - Пеперудата

— Колко?

— Осем дни — отвърна Сантини.

— Такъв срам, да се бият двама земляци! — изкоментира един копой корсиканец.

Върнах се в лагера. В шест Бурсе пристигна сияещ:

— Като че съм имал рак и внезапно докторът ми е казал, че е сбъркал диагнозата и съм съвсем здрав — призна ми той.

Карбониери и останалите другари тържествуваха и ме поздравяваха за умението, с което съм организирал цялата операция. Нарик и Кение също изглеждаха доволни. Всичко вървеше добре. Спах цяла нощ, макар че комарджиите още в началото на вечерта ме поканиха да се присъединя към тях. Престорих се, че имам тежко главоболие. Истината е, че бях смъртно уморен, но щастлив и доволен, защото се чувствах на прага на успеха. Най-трудното бе зад гърба ми.

Тази сутрин Матю предвидливо скри дъската в кухината на стената. Пазачът на гробището се бе заел да почиства алеите около нашия гроб скривалище. Нямаше да е разумно точно сега да се приближаваме до него. Всяка сутрин на разсъмване се промъквах с една дървена лопата в ръка да пооправя пръстта върху рогозките. Помитах алеята и чак тогава се връщах да чистя клозетите, като скривах в някоя кофа метлата и лопатата.

Изминаха точно четири месеца, откакто започнахме подготовката на бягството, и девет дни, откакто последната съставна част на сала беше в наши ръце. Вече не валеше всеки ден, понякога и нощите бяха ясни. Всичките ми сетива бяха изострени в очакване на двата съдбовни момента — първо трябваше да измъкнем прословутата дъска от градината на Матю и да я прикрепим към останалата част на сала, като внимаваме всяко ребро да влезе точно на мястото си. Това не можеше да стане през деня. И второ — бягството. Нямаше как да побегнем веднага, след като сме извадили сала от скривалището, защото трябваше първо да го натъпчем с кокосовите орехи и да подредим необходимите продукти.

Вчера разказах на Жан Кастели докъде сме стигнали. Зарадва се, че почти съм достигнал крайната цел.

— Луната сега е в първата си четвърт — каза ми той.

— Знам. С други думи в полунощ тя вече няма да ни пречи. Отливът е в десет вечерта, значи моментът да спуснем сала във водата е между един и два сутринта.

Двамата с Карбониери решихме да пришпорим събитията. Утре в девет сутринта — монтиране на последната дъска от сала. Същата нощ бягаме.

Бяхме съгласували внимателно действията си. На следващия ден сутринта влязох в гробището откъм градината, като прескочих стената с лопата в ръка. Докато събирах пръстта върху рогозките, Матю донесе дъската от другия тайник. Двамата заедно повдигнахме преплетените палмови листа и ги оставихме настрани. Салът стоеше на мястото си и изглеждаше в много добро състояние. Мокър и кален, но здрав. Извадихме го, защото се нуждаехме от място за сглобяването. Набихме петте ребра в полагащите им се гнезда. За да прилепнат добре, ни се наложи да удряме с камък. В момента, в който приключихме и се готвехме да върнем сала на мястото му, зад нас се появи един надзирател с пушка в ръка.

— Стойте или ще стрелям!

Пуснахме сала и се изправихме с вдигнати ръце. Познавах го този копой — беше главен надзирател в работилницата.

— Не правете глупости и не се опитвайте да се съпротивлявате. Заловени сте. Приемете го и се опитайте поне да си спасите живота, защото в момента той виси само на моето желание или нежелание да ви разстрелям. Хайде, вървете пред мен с вдигнати ръце. Към комендатурата, ходом марш!

При входа на гробището се сблъскахме с един арабин ключар. Копоят му рече:

— Благодаря ти за услугата, Мохамед. Мини покрай нас утре сутрин — ще ти дам, каквото ти бях обещал.

— Мерси — отвърна онова псе. — Сто на сто ще мина, но Бебер Селие също трябва да ми плати, нали така?

— По тоя въпрос ще се разбереш лично с него — каза копоят.

Тогава се осмелих да попитам:

— Значи Бебер Селие ни е изпортил, а господин началник?

— Ти го казваш.

— Добре де, въпросът е да знаем със сигурност.

Като продължаваше да ни държи на мушка, копоят заповяда на Мохамед да ни пребърка. Арабинът измъкна ножа, който носех на кръста си. Взе и този на Матю.

— Хитрец си ти, Мохамед — рекох му аз. — Как успя да ни разкриеш?

— Всеки ден се катерех по палмите, за да разбера къде сте скрили сала.

— А кой те подучи да постъпваш така?

— Първо Бебер Селие, а после надзирателят Брюе.

— Хайде тръгвайте — прекъсна ни копоят. — Достатъчно приказвахте. Вече можете да спуснете ръце, но вървете по-бързо.