Анри Шариер - Пеперудата

Четиристотинте метра до комендатурата ми се сториха най-дългият път, който някога съм извървявал. Чувствах се смазан. Толкова мъки, за да ни пипнат накрая като последни глупаци. Господи, колко жесток се оказа към мен! Пристигането ни в комендатурата предизвика страшна бъркотия. Колкото повече се приближавахме, толкова повече надзиратели идваха да се присъединят към оня зад гърба ни. А той продължаваше да ни държи на мушка.

Когато най-сетне стигнахме, вече се бяха събрали седем-осем копои.

Арабинът беше избързал преди нас, за да предупреди коменданта, и той излезе да ни посрещне на прага на сградата, придружен от Дега и петима главни надзиратели.

— Какво става, господин Брюе? — запита комендантът.

— Става това, че пипнах тези двама мъже на местопрестъплението точно в момента, когато се канеха да скрият един по всяка вероятност напълно готов сал.

— Какво ще кажете, Папийон?

— Нищо, ще се обясня по време на следствието.

— Заключете ги в карцера.

Бутнаха ме в една килия, чието зарешетено прозорче гледаше към входа на комендатурата. Вътре беше тъмно, но можех да чувам гласовете на хората отвън.

От този момент нататък събитията се развиха бързо. В три ни изкараха навън и ни сложиха белезници.

В помещението се бе събрал нещо като трибунал — комендантът, вторият комендант, главният надзирател. Един от копоите играеше ролята на секретар на съда. Отстрани, седнал зад малка масичка с молив в ръка, Дега трябваше да записва направените изявления.

— Шариер и Карбониери, зачитам ви рапорта, който господин Брюе е депозирал срещу вас: „Аз, Брюе Огюст, главен надзирател и началник на работилницата на Островите на спасението, обвинявам в кражба и отклоняване на държавна собственост двамата каторжници Шариер и Карбониери. Обвинявам в съучастничество дърводелеца Бурсе. Смятам, че мога да докажа съучастничеството и на Нарик и Кение. Прибавям, че залових на местопрестъплението Шариер и Карбониери в момента, в който оскверняваха гроба на госпожа Прива, за да скрият в него сала си.“

— Какво ще добавите? — попита комендантът.

— Първо, Карбониери няма нищо общо с тази работа. Салът е за един човек — за мен. Аз го принудих само да ми помогне да сваля рогозките от гроба, защото сам не можех да се справя. Така че Карбониери не може да носи вина за отклоняване и кражба на дървен материал, който е държавна собственост, нито за съучастничество в бягство, понеже бягството не е консумирано. Бурсе е нещастник, който беше принуден да действа под смъртна заплаха. Що се отнася до Нарик и Кение, тях изобщо не ги познавам или по-точно познавам ги бегло. Заявявам, че нямат нищо общо с цялата работа.

— Моят информатор ми каза съвсем друго — намеси се копоят.

— Бебер Селие, който ви е съобщил за акцията, би могъл спокойно да се възползва от случая, за да си отмъсти на някой чрез фалшив донос. Може ли да се вярва на доносниците?

— Накратко, обвинен сте в кражба и отклоняване на държавна собственост, в оскверняване на гроб и в опит за бягство. Подпишете, ако обичате.

— Ще подпиша, само ако добавите изявлението ми, засягащо Карбониери, Бурсе и двамата баджанаци Нарик и Кение.

— Приемам. Изгответе документа.

Подписах. Не мога точно да ви опиша какво ставаше в душата ми след ужасния провал в последната минута. Чувствах се като звяр в тъмницата си, почти не хапвах, не вървях, само пушех, пушех непрекъснато, като палех една цигара от друга. Добре че Дега ме беше снабдил достатъчно с тютюн. Всяка сутрин ни изкарваха на едночасова разходка в двора на карцера.

Днес комендантът дойде да говори с мен. Странно — той, който най-много щеше да пострада, ако аз бях успял, изглеждаше най-малко разгневен срещу мен. Усмихнат ми обясни, че според жена му всеки човек, който не е отрепка, би опитал да избяга. В същото време ловко ме подпитваше, за да разбере дали Карбониери ми е съучастник. Според мен успях да го убедя в противното и да му обясня, че за Карбониери е било практически невъзможно да откаже да ми помогне за две минути при махането на рогозките.

Бурсе показа заплашителните писма, които му бях подготвил предварително. Комендантът бе напълно убеден, че по отношение на него нещата стоят точно, както му ги бяхме представили. Попитах го колко могат да ми лепнат по обвинението в кражба.

— Не повече от осемнадесет месеца — отговори той.

С две думи — усетих, че лека-полека отново се изправям на крака след жестокия провал. Получих бележка от санитаря Шатал. Предупреждаваше ме, че Бебер Селие е настанен в отделна стая в болницата и се подготвя за дезинтерниране въз основа на някаква много рядко срещана диагноза — абсцес на черния дроб. По всяка вероятност ставаше дума за комбина между доктора и ръководството на колонията, което се стремеше да го спаси от разправа.