Анри Шариер - Пеперудата

— Защо ходиш толкова далече, та да не мога да те намирам с бинокъла? Ами ако те отнесе някоя вълна? Кой ще те види, за да те измъкне от зъбите на акулите?

— Е, не преувеличавайте!

— Мислиш, че преувеличавам ли? Забранявам ти да ходиш в другия край на острова и ако не ми се подчиниш, ще накарам мъжа ми да ти отнеме разрешителното.

— Хайде, госпожо, проявете разум. За ваше успокоение отсега нататък ще предупреждавам слугата ви къде точно ловя.

— Добре. А защо изглеждаш толкова изморен?

— Права сте, госпожо. Връщам се в лагера да си легна.

— Върви, но в четири те чакам, за да пием кафе. Чуваш ли?

— Да, госпожо. До скоро.

Само това ми липсваше, за да се успокоя съвсем. Сънят на Жюлиет! Като че ли си нямах достатъчно сериозни проблеми, та трябваше да прибавям и сънищата.

Бурсе ми призна, че се чувствал непрекъснато под нечие наблюдение. От петнадесет дни чакахме последната част от сала — дъска, дълга метър и петдесет. Според Нарик и Кение нямало нищо нередно, но Бурсе упорстваше и не щеше да се захване с дъската. Ако не се налагаше да й се изработят пет изчислени до милиметър гнезда, Матю щеше да я направи в градината си. Но именно в нея трябваше да се втъкнат останалите пет ребра на сала. Нарик й Кение по това време се занимаваха с ремонта на параклиса и имаха възможност свободно да внасят и изнасят строителен материал от ателието. Нещо повече — бяха им отпуснали малка каручка с един вол. Трябваше да се възползваме от предоставената възможност.

Притиснат от нас, Бурсе най-сетне се зае с последния чарк. Веднъж заяви, че докато го нямало, някой бил пипал дъската и после я бил върнал на мястото й. Оставаше да се изработи още едно гнездо. Решихме, че след като привърши, ще закрепи готовата дъска под плота на тезгяха си. Трябваше да сложи един косъм, за да видим дали действително някой ще бърника там. Издълба последното гнездо и в шест си тръгна от работилницата, след като се убеди, че не е останал никой освен копоят. Дъската си беше на мястото. Косъмът също. На следващия ден по обяд стоях в лагера и чаках да се върнат бачкаторите от работилницата — общо осемдесет човека. Нарик и Кение бяха в групата. Но не и Бурсе. Един немец се доближи до мен и ми връчи добре сгъната и залепена бележка. Никой преди мен не я бе отварял. В нея пишеше: „Косъма го няма, значи някой е пипал дъската. Помолих копоя да ме остави да поработя през почивката, за да привърша малкото ковчеже от розово дърво, с което се занимавам сега. Разреши ми. Ще преместя дъската и ще я скрия сред сечивата на Нарик. Предупреди ги. В три най-късно трябва да я изнесат. Може би ще победим доносника благодарение на бързината си.“

Нарик и Кение се съгласиха. Щяха да тръгнат първи към работилницата. Преди останалите да влязат, двама щяха да се сбият точно на входа. Помолихме за тази услуга Масани и Сантини, земляци на Карбониери — корсиканци, подвизавали се на Монмартър. Не попитаха за причините — това чудесно ни устройваше. Нарик и Кение трябваше да се възползват от суматохата, за да изскочат набързо с някакъв строителен материал и да хукнат към работната си площадка, като че ли инцидентът не ги засяга. Всички се съгласихме, че имахме още шансове. Ако успеехме, аз се задължавах да стоя мирен един-два месеца, защото явно някой вече знаеше, че се подготвя сал. Нека опита да открие кой го подготвя и къде го крие.

Най-сетне стана два и половина, хората започнаха да се стягат. От сигнала за тръгване до началото на работното им време имаше половин час. Потеглиха. В колона от двадесет редици по четирима души. Бебер Селие се намираше някъде по средата на тази колона.

Нарик и Кение вървяха най-отпред, Масани и Сантини веднага след тях, Бебер Селие в десета редица. Мислех, че добре се получи така, защото в момента, когато Нарик грабне дъската заедно с останалите боклуци, останалите още няма да са успели да влязат. Бебер ще е на вратата или една-две крачки по-напред. Щом кавгата избухне — а онези двамата обещаха да се карат като дърти шафрантии, — всички, включително и Бебер, ще се обърнат да видят какво става. В четири всичко вече беше наред. Дъската дремеше някъде под някоя купчина строителни материали в църквата. Не бяха успели да я изкарат оттам, но поне добре я бяха прикрили.

Отидох да посетя Жюлиет, но не си беше у дома. На връщане минах през площадчето, където се намират административните сгради. Прави на сянка, Масани и Жан Сантини чакаха да ги тикнат в карцера. Предварително знаехме, че ще свърши така. Приближих се и попитах: