Анри Шариер - Пеперудата

Изтече един месец, откакто започнахме подготовката за бягството. Вече бях получил седем дървени чарка, два от които големи. Отидох да огледам стената, в която Матю бе издълбал скривалището. Не се познаваше, че някой от камъните е бил ваден, защото той се бе погрижил да налепи отгоре мъх. Чудесно скривалище, но ми се стори твърде малко, за да побере всичко. Засега обаче имаше място.

Съзнанието, че подготвям бягство, ме изпълваше със сила. Радвах се на небивал апетит, а риболовът ме поддържаше в много добра физическа форма. В прибавка всяка сутрин правех по два часа гимнастика на скалите. Риболовът вече беше заякчил мишците ми и затова обръщах повече внимание на мускулите на краката. Открих едно добро упражнение — влизах по-надълбоко в морето, когато хвърлях въдицата, и вълните се разбиваха в бедрата ми. Нужно беше да напрегна всичките си мускули, за да запазя равновесие. Резултатът бе страхотен.

Комендантшата Жюлиет продължаваше да се държи много приятелски с мен, но сама забеляза, че пристъпвам прага само когато съпругът й си е у дома. Постави ми открито въпроса и се опита да ме успокои, че онзи път се е шегувала. Шегувала, шегувала, но младата жена, която й сресваше тогава косата, сега често ме пресрещаше на връщане от риболов и все ме питаше как съм със здравето и с настроението.

Общо взето, всичко се развиваше добре. Бурсе използваше всеки сгоден случай, за да работи върху отделните части на сала. Изминаха два месеца и половина, откакто се зае с тази работа.

Скривалището се изпълни докрай, както вече се бях сетил, че ще стане. Оставаха ни още само две сглобки — най-дългите. Едната двуметрова, другата метър и петдесет. Двете дъски така и така не можеха да се поберат в кухината.

Както се оглеждах наоколо, забелязах в гробището един пресен гроб — жената на някой от надзирателите се беше поминала предишната седмица. Проскубан букет от повехнали цветя лежеше отгоре. Гробището се охраняваше от полусляп дърт каторжник, наричан от всички Татенцето. Прекарваше си дните, седнал на сянка под кокосовия орех в противоположния край, откъдето по никакъв начин не можеше да ни забележи. Тогава реших да използвам този гроб и да сглобя в него сала. А в изработената от дърводелеца рамка щях да наблъскам колкото може повече кокосови орехи. Нужни ми бяха между тридесет и тридесет и четири черупки — много по-малко от първоначалните ни предвиждания. Вече бях скрил около петдесетина в различни краища на острова. Само в двора на Жюлиет имаше поне дузина. Прислужникът вярваше, че ги складирам, за да започна един ден да произвеждам кокосово масло.

Веднага щом научих, че съпругът на покойната е отплавал за континента, реших да изровя част от пръстта около гроба — стигнах чак до ковчега.

Кукнал на стената, Матю Карбониери ме охраняваше. Пазеше главата си от слънцето под бяла носна кърпичка, вързана на четирите краища. До себе си държеше друго подобно боне, но направено от червена носна кърпа. Докато наоколо беше спокойно, той стоеше с бялата кърпа. Щом някой тръгнеше да се приближава — независимо кой, сменяше я с червената.

Успях да се справя с тази рискована работа за един следобед и една нощ. Не прокопах дупката чак до капака на ковчега, но за сметка на това ми се наложи доста да я разширя, за да добие размерите на бъдещия сал — тоест с още метър и двадесет. Докато копаех, часовете ми се струваха безкрайни, а червената носна кърпа се появи на няколко пъти. Най-после приключих. Покрихме дупката с преплетени палмови листа, които можеха да послужат за доста устойчив покрив. Отгоре насипахме и тънък слой пръст. Почти не си личеше. Нервите ми вече бяха на ръба на скъсването.

Подготовката за бягството се точеше от три месеца. Измъкнахме един по един всички чаркове на бъдещия сал от скривалището и сега те лежаха върху ковчега на бедната жена, скрити от пръстта над рогозката. В кухината на старото ни скривалище сложихме три брашнени чувала и двуметрово въже, от които щяхме да стъкмим платното, бутилка с кибритени клечки и драскала, дванадесетина кутии мляко — това бе всичко.

Бурсе се вълнуваше все повече. Ще рече човек, че не аз, а той ще бяга. Нарик се тюхкаше, че не се е съгласил да тръгне с мен, когато за първи път му зададох този въпрос. Ако тогава беше казал да, щяхме да поръчаме сал за трима, вместо за двама.

Беше дъждовният сезон, валеше всеки ден и благодарение на лошото време можех често-често да се примъквам до нашия тайник. Вече почти бях приключил със сглобяването на сала. Оставаше само да се прикрепят двете странични дъски. Малко по малко пренесох кокосовите орехи близо до градината на приятеля ми. Можехме спокойно да ги държим в открития обор на биволите. Моите другари никога не ме питаха докъде съм стигнал. От време на време простичко казваха: „Как е? — Всичко е наред. — Не мислиш ли, че продължи твърде дълго? — Ако се разбързаме, ще рискуваме много.“ Това ни бяха разговорите. Когато отнасях орехите от градината на Жюлиет, тя ме забеляза и ме изплаши до смърт.