Анри Шариер - Пеперудата

Комендантът, който все още стоеше прав, се обърна към мен:

— Просто невероятно е колко много умишлени и непредумишлени убийства се извършват годишно на островите. Много повече, отколкото на континента. Как бихте обяснили този факт, Папийон?

— Оттук, господин комендант, хората не могат да избягат и това ги прави по-сприхави. Те в продължение на години се блъскат един връз друг и неизбежно помежду им възникват неразрушими приятелства или незатихваща омраза. От друга страна, повече от деветдесет и пет на сто от убийствата остават неразкрити и извършителите им са почти напълно уверени, че ще се измъкнат безнаказано.

— Обяснението ви е логично. От колко време ходите на риболов и какви са основните ви задължения, та имате време и за разходки?

— Чистя клозетите. Още в шест сутринта привършвам с работата си и ми остава време за риболов.

— През целия ден ли се занимавате само с това? — запита Жюлиет.

— Не, задължен съм да се прибирам в лагера по обяд и после имам право да изляза отново между три и шест. Това ми създава затруднения — понякога не успявам нищо да уловя заради отливите.

— Но ти ще му издадеш специално разрешително, нали, мишленце? — изгука Жюлиет към мъжа си. — От шест сутринта до шест вечерта. Така ще може да лови риба, когато му е удобно.

— Да, добре — отвърна комендантът.

Напуснах къщата, като мислено се поздравих за поведението си. Трите спечелени часа от дванадесет до три щяха да ми бъдат много полезни. Това беше времето за следобедна почивка и почти всички надзиратели го използваха, за да дремнат. Щях да се чувствам много по-свободен.

На практика Жюлиет напълно ни обсеби — мен и моя улов. Понякога стигаше дотам, че пращаше слугата да ме издири и тя идваше след него, за да може лично да прибере рибата. Често пъти момчето ме намираше и ми казваше: „Комендантшата нареди да взема всичко, което си уловил, защото довечера е канила гости на вечеря и иска да им приготви еди-какво си ядене.“ Накратко, тя почна да се разпорежда с риболовните ми умения, и понякога ме пращаше да й доставя специално тази или онази риба или пък да се гмурна за раци. Това положение беше сериозен удар по менюто на нашата банда, но пък аз се ползвах с привилегии, каквито нямаше никой друг. Тя умееше да проявява и внимание: „Папийон, в един часа ли е днес приливът?“ — „Да, госпожо.“ — „Елате тогава да обядвате у дома, така няма да има нужда да се връщате до лагера.“ И аз обядвах у тях, никога в кухнята, винаги в трапезарията. Тя сядаше срещу мен и ми поднасяше блюдата и напитките. Не беше така дискретна като госпожа Баро. Често лукаво ме разпитваше за миналото ми. А аз ловко отбягвах подробностите около живота ми в Монмартър, които явно най-силно я интригуваха, и говорех за детството и ранната си младост. По време на тези обеди комендантът спеше в съседната стая.

Една сутрин след много успешен улов — бях хванал около шестдесет рака — се отбих у тях към десет часа. Седеше облечена в бял пеньоар, докато друга млада жена навиваше косата й на ролки. Поздравих и й предложих дузина от раците.

— Не — рече тя. — Дай ми ги всичките. Колко са общо?

— Шестдесет.

— Чудесно, остави ги ей там, ако обичаш. Колко ти трябват, за да нахраниш приятелите си?

— Осем.

— Тогава вземи си осем, а останалите дай на прислужника да ги сложи на хладно.

Просто не знаех как да реагирам. Никога досега не се беше обръщала към мен на „ти“, още повече че сега го правеше пред друга жена, която без съмнение щеше веднага да разнесе клюката. Безкрайно притеснен, се обърнах, за да си вървя, но тя отсече:

— Я стой мирен. Седни и си сипи една мастичка. Сигурно си се сгорещил.

Властният й тон така ме обърка, че се подчиних. Започнах да отпивам бавно от мастиката и запалих цигара. Младата жена, която решеше комендантшата, от време на време ми хвърляше по някой поглед. Комендантшата забеляза това в огледалото и попита:

— Готино ми е гаджето, нали, Симон? И всички ми завиждате за него, нали?

Двете избухнаха в смях. Искаше ми се да потъна в земята. Най-глупашки избъбрих:

— За щастие вашето гадже, както ме нарекохте, не е особено опасно, защото в положението, в което се намира, не може да бъде гадже на никого.

— Да не би сега да искаш да ми кажеш, че не си хлътнал по мене? — продължи да се занася алжирката. — Ти си истински лъв и никой досега не беше успявал да те укроти. А ето, че аз мога да те накарам да правиш каквото си поискам. Трябва да има някаква сериозна причина за това, кажи, Симон?