Анри Шариер - Пеперудата

— А ако те пипнат теб?

— Тогава ще постъпим по същия начин. Ще призная, че аз съм писал заповедите. Ти, разбира се, трябва да ги пазиш. Ясно ли е?

— Да.

— Боиш ли се?

— Вече не ме е шубе и много се радвам, че ще мога да ти помогна.

Все още не бях споделял идеята си с никого. Първо чаках да видя какво ще ми каже Бурсе. Измина една дълга и безкрайна седмица, преди да намеря начин да поприказвам насаме с него. Това стана в библиотеката. Наоколо нямаше жива душа. Беше неделя сутрин. В двора около мивките играта вече се беше разгоряла. Около осемдесет комарджии и още толкова зяпачи.

Бурсе ми стопли сърцето още с първите си думи:

— Най-трудното беше да намеря достатъчно количество леко и сухо дърво. Намерих му цаката, като измислих един вид дървена рамка, която ще запълним с черупки от сушени кокосови орехи, така както са си омотани в дървесинното влакно, разбира се. Няма нищо по-леко и същевременно по-непромокаемо от това влакно. От мен рамката, от теб кокосовите орехи, които да я изпълнят. Утре започвам да правя първата сглобка. За нея ще са ми нужни около три дни. От четвъртък нататък можеш да пратиш някой от баджанаците да я вземе при първа удобна възможност. Няма да започвам ново парче, преди да се уверя, че сте изнесли предишното от ателието. Ето плана, който съм изработил — прерисувай го и ми напиши обещаното писмо. Говорил ли си вече с двете момчета?

— Не още, чаках да чуя отговора ти.

— Имаш го вече и той е положителен.

— Благодаря ти, Бурсе, просто не знаеш колко съм ти благодарен. На, вземи петстотин франка.

Той обаче ме погледна в очите и отвърна:

— Не, дръж си парите. Ако успееш да стигнеш до континента, ще имаш нужда от тях, за да продължиш бягството си. От днес нататък повече няма да залагам на хазарт, чак докато заминеш. Няколко дрънкулки ще са ми достатъчни, за да си купувам цигари и по един бифтек.

— Защо отказваш?

— Защото не бих се хванал на тази игра дори за десет хиляди франка. Твърде много рискувам, въпреки всичките предпазни мерки, които ми предложи. Безплатно обаче бих могъл да го направя. Ти ми помогна, ти беше единственият, който ми подаде ръка. Въпреки страха си сега се радвам, че мога и аз на свой ред да ти бъда полезен.

Заех се да прерисувам плана върху лист от тетрадка, но усетих как ме залива вълна от срам пред тази проява на неподправено благородство. Дори не му бе минало през ума, че жестовете ми към него са били продиктувани от някакви задни мисли. За да си възвърна самоуважението, бях принуден отново и отново да си повторя, че трябва да избягам на всяка цена, независимо от трудните и не особено приятни ситуации, в които мога да изпадна. През нощта говорих с Нарик, наричан тук Добряка. После той щеше да предаде разговора ни на баджанака си. Отговори ми, без да се колебае:

— Можеш да разчиташ на мен. Ще извадя отделните части от ателието. Само че не бива да прибързваш, защото ще можем да ги измъкваме, само ако носим голям товар строителни материали. Обещавам ти обаче, че няма да пропускаме нито един удобен случай.

Дотук добре. Оставаше ми да говоря с Матю Карбониери, защото именно с него бях решил да избягам. Той беше сто на сто съгласен с моя план.

— Матю, намерих човек, който ще ми изработи сала. Намерих човек, който да измъква съставните му части от ателието. Твоя сега е задачата да намериш някъде из градината подходящо място да заровим всичко това.

— Не, би било много опасно да заравяме дъските в зеленчуковите лехи, защото има копои, които ходят нощем да крадат в градината и ако се натъкнат на някой чарк, ще ни разкатаят фамилиите. По-добре да направя скривалище в една от укрепителните стени. Ще измъкнем някой голям камък и ще се получи истинска пещера. Щом пристигне нов чарк, ще трябва просто да повдигаме камъка и после да го връщаме на мястото му, след като сме прибрали дървото.

— Направо в градината ли да носим сглобките?

— Не, много е опасно. Момчетата с бебешката количка нямат никакво оправдание да си врат носа в моята градина. Най-добре би било да оставят парчетата всеки път на различно място, недалеч от скривалището.

— Разбрано.

Всичко изглеждаше добре нагласено. Оставаше ми да събера кокосовите орехи. Трябваше да намеря начин да си набавя необходимото количество, без да привличам вниманието.

Отново чувствах, че живея. Трябваше да предупредя Галяни и Гранде. Нямах право да си трая пред тях, защото можеха да ги обвинят в съучастничество. Най-редно беше в този момент официално да се разделя с тях и да живея сам. Когато им разкрих, че подготвям бягство и затова смятам да се преместя, те ме нахокаха и отказаха категорично да ме пуснат: „Ти си мисли как да избягаш колкото е възможно по-бързо. За нас не се грижи. Докато всичко стане готово, ще стоиш при нас. Имали сме и по-тежки случаи.“