Анри Шариер - Пеперудата

— Хайде бе, Папийон, кога най-после ще го направиш това кокосово масло? Защо не опиташ направо тук? Ето ти трион, за да ги разрязваш, ще ти дам и казан, в който да слагаш месестата част.

— Не, предпочитам да свърша тази работа в лагера.

— Странно, в лагера сигурно няма да ти е особено удобно.

Размисли малко и изтърси:

— Искаш ли да ти кажа нещо? Аз пък изобщо не вярвам, че се готвиш да правиш масло. — Останах като гръмнат, а тя продължи: — Първо, за какво ти е да се занимаваш с това, след като можеш да получиш от мен колкото си искаш зехтин. Всъщност орехите ти трябват за друго, нали?

Едри капки пот избиха по челото ми. Очаквах всеки момент тя да произнесе думата „бягство“. Едва си поемах дъх. Успях да избъбря:

— Госпожо, това е тайна, но виждам, че проявявате голямо любопитство. Исках да ви подготвя една изненада. Ще ви кажа само, че подбрах тези едри орехи, за да мога от черупките им да изработя нещо много красиво и да ви го подаря. Ето цялата истина.

Явно се бях справил добре със ситуацията, защото тя отвърна:

— Не си създавай главоболия заради мен, Папийон, и най-вече забранявам ти да харчиш пари, за да ми правиш подаръци! Искрено съм ти благодарна, но не го прави, моля те.

— Е, ще видим.

Оф! Изведнъж се чух да й искам чаша мастика — нещо, което досега не си бях позволявал да направя. За щастие тя не забеляза объркването ми. Дядо Господ и този път бе на моя страна.

Валеше всеки ден. Най-често следобед и нощем. Боях се, да не би водата да размие тънкия слой пръст над орехите. Матю редовно ходеше да го възстановява. Отдолу сигурно всичко бе подгизнало. Двамата с Матю отгърнахме рогозките, за да проверим — ковчегът почти плуваше във вода. Критичен момент. В съседство се намираше гробът на две отдавна починали дечица. Един ден отместихме надгробната плоча, аз се спуснах вътре и с миньорска кирка започнах да дълбая в цимента откъм страната на нашия погребан сал. Успях да пробия цимента и щом докоснах пръстта зад него, оттам избликна истински фонтан. Водата от единия гроб започна да се прелива в съседния. Когато стигна до коленете ми, се измъкнах навън. Върнахме плочата на мястото й и я залепихме обратно с бял маджун, взет от Нарик. Благодарение на тази операция водата в нашия гроб тайник намаля наполовина. Същата вечер Карбониери ми каза:

— Ядовете ни около това бягство никога няма да имат край.

— Почти успяхме, Матю.

— Почти. Да се надяваме.

Наистина можеше да се каже, че седим върху горещи въглени.

На следващата сутрин слязох до кея. Помолих Шапар да ми купи две кила риба, които щях да прибера по обяд. Качих се обратно и тръгнах към Карбониери. Още отдалеч мярнах три бели каски. Какво правеха копоите в градината? Да не би да претърсваха? Нещо не беше наред. Никога досега не бях виждал трима надзиратели едновременно при Карбониери. Чаках повече от час да се разкарат и накрая не издържах. Реших да се приближа и да разбера какво става. Закрачих направо по пътеката към градината. Копоите ме гледаха как вървя. Сърцето ми биеше в петите. Вече бях на двадесетина метра, когато Карбониери сложи бялата кърпа на главата си. Най-после си поех дъх и дори имах време напълно да се овладея, преди да се приближа към групата.

— Добър ден, господа надзиратели. Добър ден, Матю. Дойдох да взема папаевия плод, който ми беше обещал.

— Съжалявам, Папийон, но тази сутрин, когато отидох да донеса пръчките за пълзящия фасул, някой го отмъкна. Но до четири-пет дни останалите също ще узреят. Няколко плода вече започнаха да пожълтяват. Господа надзиратели, не бихте ли искали да отнесете по някоя и друга салата, малко домати или репички на съпругите си?

— Много добре поддържаш градината си, Карбониери. Поздравявам те за това — отвърна един от тримата.

Приеха и салати, и домати, и репички, и най-после си тръгнаха. Демонстративно тръгнах пред тях с две салатки в ръце.

Минах покрай гробището. Гробът голееше наполовина открит от дъжда, който бе размил тънкия слой пръст. От десет крачки можеше да различиш рогозките отдолу. Господ наистина се грижеше за нас, щом досега не ни бяха пипнали. Всяка нощ вятърът вилнееше като озверял и препускаше по платото на острова със страховито ръмжене, често пъти сподирян от порои. Надявахме се, че времето ще се запази все такова. Беше идеално за бягство, само дето засега се отразяваше зле на гроба.

Най-после на местопредназначението си пристигна и най-големият чарк — двуметровата дъска. Сложихме я при останалите части на сала. Аз дори я сглобих — гнездата съвпаднаха като по мед и масло, без никакъв натиск от моя страна. Бурсе се прибра тичешком в лагера, за да разбере дали съм получил тази особено важна, но крайно неудобна за пренасяне част. Зарадва се, като научи, че всичко е минало добре. Изглежда, този път се бе усъмнил в крайния успех. Запитах го: