Анри Шариер - Пеперудата

— Не я знам каква е причината — обади се Симон, — но истината, Папийон, е, че вие се държите като дивак с всички освен с комендантшата. До такава степен, че жената на главния надзирател ми се оплака от вас. Миналата седмица сте носели повече от петнадесет кила риба и не сте пожелали да й продадете две нещастни малки рибки, за които отчаяно ви се примолила, защото в месарницата него ден нямало стока.

— Ами! Това не ми го беше разправяла, Симон!

— Ти друго да видиш! Знаеш ли как отговорил онзи ден на госпожа Каргьоре? — продължи да бъбри Симон. — Видяла го да носи раци и една голяма мурена и рекла: „Продайте ми тази мурена, Папийон, или поне половината от нея. Нали знаете, че ние, бретонците, много умеем да я приготвяме.“ — „Не само бретонците могат да я оценят по достойнство, госпожо. И други народи, включително хората от Ардеш, знаят още от римляните, че това е деликатес.“ И си продължил пътя, без да й я продаде.

Двете избухнаха в смях.

Върнах се бесен в лагера и вечерта разказах случката на другарите си.

— Кофти работа — отбеляза Карбониери. — Тази кучка те излага на опасност. Стъпвай в дома й колкото е възможно по-рядко, и то само ако си сигурен, че комендантът си е вкъщи.

Всички останали бяха на същото мнение. Реших да последвам съвета.

Открих един дърводелец от Валенсия. Значи почти земляк. Лежеше за убийството на някакъв лесничей. Беше запален комарджия и винаги тънеше в дългове. Денем си счупваше гърба, за да изработва дрънкулки, а нощем пропиляваше спечеленото. Понякога му се налагаше да се разплаща в натура. Останалите злоупотребяваха с положението му и му плащаха например по сто и петдесет — двеста франка за едно ковчеже от розово дърво, чиято истинска стойност беше триста. Реших да го атакувам. Една сутрин го заговорих, докато се миехме:

— Искам тази вечер да обсъдя нещо с теб. Ела при клозетите, щом ти дам знак.

През нощта останахме сами и можахме да поприказваме на спокойствие.

— Бурсе, ние с теб сме земляци, знаеш ли? — подхванах аз.

— Не! Как така?

— Не си ли от Валенсия?

— Да.

— Аз пък съм от Ардеш. Значи сме земляци.

— И какво от това?

— Ами такова, че не мога повече да гледам как те грабят, когато си задлъжнял, и как ти плащат половината от цената на вещите, които им продаваш. Като изработиш нещо, носи ми го на мен, аз ще го купувам на реалната му цена. За това ми беше думата.

— Благодаря — рече Бурсе.

Започнах непрекъснато да му помагам. Той все имаше проблеми със заемите си. Всичко вървеше добре до деня, когато се сдърпа с Вичиоли — корсикански бандит и мой добър приятел. Научих за проблема от самия Бурсе. Той дойде да ми каже, че Вичиоли го заплашвал и си искал обратно заема от седемстотин франка. Дърводелецът довършвал в момента малък секретер, но не знаел кога ще е напълно готов, защото го работел тайно. Действително на островите беше забранено да се изработват по-едри мебели, защото харчеха много дървесина. Обещах, че ще направя, каквото мога. Наговорихме се с Вичиоли и разиграхме малка комедия.

Корсиканецът трябваше да притисне Бурсе и дори сериозно да го сплаши. Аз щях да се появя в ролята на добрия спасител. Всичко протече според плана. След тази нагласена история Бурсе вече се кълнеше в мен и ме гледаше с пълно доверие. За първи път, откак бе пристигнал в каторгата, можеше да спи спокойно. Реших, че е време да рискувам.

Една вечер направо му казах:

— Ще ти дам две хиляди франка, ако изпълниш моята поръчка: сглобяем сал за двама.

— Слушай, Папийон, не бих го сторил за никого, но заради теб съм готов да рискувам две години изолатор, ако ме пипнат. Има само една пречка — не мога да изнасям големи дъски от ателието.

— Имам човек за тази работа.

— Кой?

— Момчетата с бебешката количка Нарик и Кение. Как смяташ да подходиш към задачата?

— Първо трябва да определим размера, после ще изработя отделните сглобки една по една и ще им направя гнезда, така че да си пасват идеално. Най-трудното е да намерим дърво, което плува добре на повърхността. Тук, на островите, се среща най-често тежка дървесина, а тя не плува добре.

— Кога ще ми дадеш окончателен отговор?

— След три дни.

— Искаш ли да бягаш с мен?

— Не.

— Защо?

— Страх ме е от акулите, пък и да не се удавя.

— Нали по принцип обещаваш да ми помогнеш?

— Да, кълна се в децата си. Само че няма да е бързо.

— Слушай сега — аз се заемам да ти изработя защитата в случай на провал. Аз лично ще прерисувам плана на сала върху лист от тетрадка. Най-отгоре ще напиша: „Бурсе, ако искаш да останеш жив, направи този сал.“ По-късно ще ти давам писмени заповеди за изработването на всяка отделна сглобка. Щом приключиш с някое парче, ще го оставяш, където ти кажа. То ще бъде взимано оттам. Не се опитвай да разбереш нито как, нито от кого. — Думите ми, изглежда, го поуспокоиха. — По този начин ще избегнеш мъченията и разпита, ако те заловят, и освен това рискуваш най-много шест месеца в изолатора.