Анри Шариер - Пеперудата

Едно, две, три, четири, пет, кръгом; едно, две, три, четири, пет и пак кръгом. Започнах да крача, като веднага си припомних положението на главата, на ръцете, точната дължина на стъпката, при която махалото работеше безгрешно. Реших да ходя само по два часа сутрин и два часа следобед, докато разбера със сигурност дали мога да разчитам на повече храна. Не биваше да позволявам в тези напрегнати първи дни ненужен разход на енергия.

Да, ужасно е да се провалиш тъкмо накрая. Вярно, в случая ставаше дума само за първия етап от бягството, после трябваше да преплаваме успешно сто и петдесет километра върху крехкия сал. И ако все пак пристигнехме на континента, да подготвяме ново бягство пък оттам. Ако се бяхме справили със спускането на сала във водата, трите брашнени чувала щяха да позволят скорост от десет километра в час. Щяхме да стъпим на твърда земя след по-малко от петнадесет, кажи го дванадесет часа. Е, разбира се, ако валеше дъжд, защото само при дъждовно време можехме да си позволим да опъваме платното. Мисля, че денят, след като ме затвориха в карцера, бе дъждовен. Но не си спомням точно. Мъчех се да намеря допуснатите пропуски и грешки. Сещах се само за две. Дърводелецът искаше да изпипа сала прекалено добре, да го подсигури. За да има къде да натъпчем орехите, трябваше да изработи втора рамка — получаваха се два сала един в друг. Това породи нуждата от твърде много съставни части и прекалено удължи времето за изработването им.

Втората по-важна грешка — веднага щом се усъмнихме в Селие, още същата нощ трябваше да го убия. Ако го бях сторил, сега нямаше да съм тук. Дори при провал на континента, дори преди това да ме бяха пипнали в последния момент, пак нямаше да получа повече от три години и щях да преживея удоволствието от приключението. Да не говорим докъде щях да съм стигнал, ако ми беше провървяло и на островите, и на континента! Де да знаеш? Можех да седя да си приказвам с Боуен в Тринидад, или да се намирам под покровителството на архиепископ Иреней дьо Брюн в Кюрасао. А оттам щяхме да тръгнем само след като разберем със сигурност, че тази или тази нация ще ни приеме. Ако ли не, аз можех лесно да се върна сам с някоя малка лодка при моето племе гуахира.

Заспах много късно, но сънят ми бе спокоен. Първата нощ не бе твърде потискаща. Да живея, да живея, да живея. Всеки път, когато чувствах, че съм готов да се отдам на отчаянието, трябваше да си повтарям: „Докато има живот, има надежда.“

Мина една седмица. От вчера забелязах известна промяна в порциите ми. На обяд чудесно парче варено месо, вечерта канчето ми бе напълнено догоре с леща, почти без вода. Убеждавах се като дете: „Лещата съдържа желязо и е полезна за здравето.“

Ако продължаваше така, можех да крача по десет-дванадесет часа на ден, а вечер уморен да се отнасям на пътешествие сред звездите. Все още не се отдавах на блянове, стоях здраво стъпил на земята и си припомнях всички каторжнически истории, научени на островите. Обещах си, ако един ден се върна отново там, да проверя истина ли е историята с камбаната.

Както вече ви казах, каторжниците не ги погребват, а ги хвърлят в морето между Сен Жозеф и Роаял, където е гъчкано с акули. Мъртвия го увиват в брашнени чували, а на краката му връзват голям камък. На предната част на лодката е закрепен правоъгълен сандък — винаги един и същ. Щом стигнат на посоченото място, каторжниците гребци вдигат хоризонтално греблата си на височината на борда. Един накланя сандъка, а друг дръпва нещо като механизъм на капан и трупът се плъзва във водата. Доказано е със сигурност, и тук място за спор няма, че акулите веднага прегризват въжето. Нито един мъртвец досега не е имал време да потъне по-надълбоко. Труповете веднага изплуват на повърхността и акулите се хвърлят да си ги разпределят. Според хора, които са присъствали на подобни сцени, разкъсването на човешкото тяло било потресаваща гледка. Особено когато акулите са много — тогава те повдигат савана ведно със съдържанието му над повърхността, раздират брашнените чували и отнасят големи парчета от трупа.

Всичко става точно както ви го разказах, но аз исках да проверя нещо друго. Всички осъдени твърдяха, че акулите ги привлича камбаната, която винаги удрят при смъртни случаи. Значи, ако застанете на края на насипа на Роаял в шест вечерта, може да не видите нито една акула. Но щом ударят камбаната на църквицата, мястото за секунда ще се напълни с хищници, очакващи трупа. Нищо друго не би могло да обясни присъствието им точно в този час. Да се надяваме, че никога няма да послужа за закуска на роаялските акули. Поне не при тези обстоятелства. Да ме разкъсат жив по време на бягство — това да, поне ще е било по пътя ми към свободата. Да не е само след като съм умрял от болест в тъмницата. Това не бива да се случва.