Анри Шариер - Пеперудата

Срещнах онзи италианец, у когото навремето — още докато пътувахме за Гвиана — бяха открили златния патрон.

— Още ли се мотаеш тук? — му викам.

— Всичко опитах. Мама ми изпрати дванадесет хиляди франка, копоят ми взе половината като комисиона, дадох четири хиляди от останалите, за да ме сложат в болницата, успях да стигна до рентгена в Кайен, но нищо повече не можах да направя. После уредих да ме осъдят, че съм ранил един приятел. Познаваш го — Разори, корсиканския бандит.

— Знам го, и после?

— Договорихме се с него, той се самонарани в корема и двамата ни пратиха на континента, за да отговаряме пред военния съд — той като обвинител, аз като обвиняем. Не успяхме дори да се озърнем, и процесът свърши. Осъдиха ме на шест месеца в изолатора и миналата година си ги излежах като момченце. Ти дори не си разбрал, че съм там. Не издържам вече, Папи, ще взема да се самоубия.

— По-добре е да пукнеш в открито море по време на бягство. Така поне ще умреш свободен.

— Прав си, а аз съм готов на всичко. Ако започнеш да подготвяш нещо, ми свирни.

— Разбрано.

И животът на Роаял пое по стария начин. Ето че станах и говедар. Биволът ми се наричаше Брут. Тежеше около два тона и се беше прочул като убиец на други биволи. Беше убил два мъжкаря. „Това сега е последният му шанс — предупреди ме надзирателят Аньости. Още едно убийство, и го пращаме в кланицата.“

Тази сутрин се запознах с въпросния Брут. Черният мартиниканец, който се беше занимавал с него досега, щеше да ми помага една седмица, докато науча какво трябва да правя. Веднага се сприятелих с бивола, като му се изпиках върху носа — той с удоволствие протегна големия си език, за да оближе солената течност. После му дадох няколко зелени плода манго — бях ги подбрал специално за него в градината на болницата. Впрегнахме Брут като овен за оките на каручката, толкова гиздава, сякаш беше изписвана по царско време, натоварихме я с една бъчва, която можеше да побере три тона вода, и поехме надолу към морето. Работата ни на двамата с приятелчето Брут се състоеше в това да напълним бъчвата с вода и после да я изкачим по стръмния склон. Горе на платото аз завъртах чучура и водата бликваше надолу по канала, като измиваше всички нечистотии, хвърлени там от клозеточистачите. Започвах работа в шест сутринта и към девет вече бях привършил.

След четири дни мартиниканецът заяви, че и сам мога да се справям. Службата ми имаше само една лоша страна — всяка сутрин в пет трябваше да газя из блатата и да търся Брут, който редовно гледаше да се скрие някъде, защото не му се щеше да работи. Биволът имаше много чувствителни ноздри, през които бе прекарана желязна халка със закачена за нея петдесетсантиметрова верига. Щом го откриех, той хукваше да бяга и бързо се озоваваше в най-отдалечения край на блатото. Понякога ми се налагаше да газя повече от час из застоялите вонящи води, пълни с всякакви гадини и лигави растения. Ядосвах се и започвах да крещя: „Мръсник! Педераст! Тъп като бретонец! Ще излезеш ли накрая, или ще вървиш по дяволите!“ Той обаче не реагираше на нищо освен на веригата на носа си — когато успеех да я докопам, разбира се. Обидите не го трогваха особено. След като веднъж успеех да го изкарам от блатото, биволът отново се превръщаше в добродушното ми другарче.

Винаги имах на мое разположение два бидона, пълни със сладка вода. Изкъпвах се, като внимателно измивах от себе си лепкавата блатна вода. След като се насапунисвах и изплаквах, обикновено ми оставаше половин бидон с вода. Измивах Брут, като го търках с черупка от кокосов орех. Внимателно почиствах по-чувствителните му части и го обливах целия с вода. Тогава Брут потриваше чело в ръцете ми и сам заставаше пред каручката, за да го впрегна. Аз никога не го ръчках с остена като мартиниканеца. Явно ми беше благодарен за това, защото вървеше по-бързо, отколкото с другия.

Имаше една малка хубава биволица, която беше влюбена в Брут и винаги ни придружаваше по пътя. Не я гонех, както правеше другият биволар — напротив. Оставях я да целува Брут на воля и да върви с нас, където и да отиваме. Никога не ги притеснявах, когато се целуваха. Брут ми беше благодарен за това, защото после изкачваше трите тона вода нагоре по склона с невероятна скорост. Като че ли искаше да навакса времето, изгубено в нежни игри с Маргьорит (така се казваше хубавата биволица).

Вчера по време на проверката в шест стана малък скандал заради Маргьорит. Изглежда черният мартиниканец имал навика да се покачва на няколко камъка, да повдига опашката на биволичката и, направо казано, да я чука. Един от копоите обаче го пипнал и нашият човек получил тридесет дни карцер заради „сношение с животно“. Та да се върнем на скандала. Вчера по време на проверката на Маргьорит й скимна да посети лагера. Тръгна да се разхожда спокойно покрай строените шестдесетина мъже, но щом стигна до негъра, по навик вирна опашка и се обърна с дупе към него. Всички се съдрахме от смях, а печката посивя от притеснение.