Анри Шариер - Пеперудата

Мои обичани Лали и Зорайма, скъпо мое племе без стражари, без друг закон освен пълното разбирателство между всички твои членове, признавам, тук съм по своя вина, но сега не бива да мисля за нищо друго освен за бягството. Бягство или смърт. А ти, прокуроре, ако си се усмихнал победоносно при новината за връщането ми в каторгата, ако си помислил: „Всичко е наред, той отново е в блатото, където го натиках“, много се лъжеш. Душата ми и мисълта ми никога няма да потънат в тези хищни застояли води. Сега ти имаш власт единствено над тялото ми. Твоите тъмничари, чарковете на наказателната ти система, редовно отбелязват присъствието ми по два пъти дневно и смятат, че това е напълно достатъчно. В шест сутринта: „Папийон? — Тук.“ В шест вечерта: „Папийон? — Тук.“ Значи всичко е наред. Държим го тук вече близо шест години. Сигурно е започнал да се разлага и с малко повече късмет някой ден камбаната ще повика акулите, за да го почетат по време на всекидневния си банкет, който системата за елиминиране на хора им осигурява безплатно.

Грешиш, не са ти верни сметките. Физическото ми присъствие тук няма нищо общо с духа ми. Искаш ли да ти кажа нещо? Аз не принадлежа на каторгата, не съм възприел нито един от навиците на моите съкилийници, в този смисъл не съм се сближил дори с най-близките си приятели. Аз съм вечният кандидат за бягство. Така разговарях с обвинителя от съдебното заседание, когато двама мъже дойдоха при хамака ми.

— Спиш ли, Папийон?

— Не.

— Искаме да си поприказваме.

— Казвайте. Ако, говорите тихо, никой наоколо не би могъл да ви чуе.

— Ами решили сме да подготвим бунт.

— Какъв ви е планът?

— Смятаме да избием всички араби, всички копои, всички жени и децата им, защото са от прокълнато семе. За целта аз — Арно, и другарят ми Отен, подпомогнати от четирима съмишленици, ще нападнем склада за оръжие при комендатурата. Аз работя там и се занимавам с поддръжката на пушките. Имат двадесет и три картечници и повече от осемдесет пушки. Акцията е предвидена за…

— Чакай, не казвай нищо повече. Отказвам да участвам. Благодаря ви за доверието, но не съм съгласен с вас.

— Смятахме, че ще приемеш да станеш вожд на бунта. Позволи ми да ти обясня всичко в детайли. Проучили сме нещата и няма начин да се провалим. Готвим се от пет месеца. Вече сме събрали около петдесетина съмишленици.

— Не ми цитирай имена. Отказвам да ви бъда вожд и изобщо отказвам да участвам.

— Защо? Дължиш ни обяснение, след като ти оказахме такова доверие.

— Първо на първо, не съм те молил да ми разказваш проектите си. Второ, в живота си правя само това, което аз искам, а не това, което другите искат от мен. И трето, не съм убиец за връзване. Мога да убия някого, ако ми е причинил зло, но не и невинни жени и деца. И най-важното, за което изобщо не си давате сметка — дори бунтът ви да успее, пак ще се провалите.

— Защо?

— Защото не можете да направите основното — да избягате. Да приемем, че в бунта се включат стотина човека — как ще се измъкнат оттук? На островите има само две лодки. На тях могат да се натоварят максимум четиридесет души. Какво ще правите с останалите шестдесет?

— Абе ти за това не бери грижа — ние ще сме сред четиридесетте, които ще се качат на лодките.

— Ти си мислиш така. Останалите да не са по-глупави? И те ще са въоръжени като теб и ще имат достатъчно акъл в главата, така че след като премахнете набелязаните жертви, ще се нахвърлите едни върху други. Ще се изпозастреляте помежду си за място в лодките. А най-важното е, че нито една държава няма да склони да приеме оцелелите, защото където и да отидете, преди вас ще е пристигнала телеграма, известяваща за всички онези трупове, които сте оставили зад гърба си. Навсякъде ще са готови да ви арестуват и да ви върнат на Франция. Знаете, че бях в Колумбия и имам представа как стоят нещата. Кълна ви се, след подобен удар отвсякъде ще са готови да ви екстрадират.

— Добре. Значи отказваш?

— Да.

— Това ли е последната ти дума?

— Решението ми е непоклатимо.

— Не ни остава друго, освен да се оттеглим.

— Момент. Ще ви помоля да не споделяте плана си с никой от моите приятели.

— Защо?

— Предварително знам, че ще откажат. Няма смисъл да опитвате.

— Добре.

— Няма ли начин да зарежете цялото това начинание?

— Искрено казано, Папийон, не.

— Не разбирам целта ви, защото, както ясно ви обясних, дори да успеете, пак няма да получите свобода.

— Искаме най-вече да отмъстим. А сега, след като ти ни разкри, че нито една чужда страна няма да ни приеме, не ни остава друго, освен да хванем джунглата и да организираме банда.