Анри Шариер - Пеперудата

— Според мен няма ясна причина. Просто новият комендант се бои да не избягаш.

— Прав е да се страхува.

— Засилиха санкциите срещу служителите, допуснали бягство. Преди войната подобно нещо можеше да ти коства една нашивка; сега губиш всичките. Заради това те изпрати тук — би предпочел да се измъкнеш от Сен Жозеф, а не от Роаял, за да не носи той отговорността.

— Колко време още ще стоите тук, господин комендант?

— Още осемнадесет месеца.

— Не мога да чакам толкова дълго, но ще намеря начин да се върна на Роаял, за да не ви създам неприятности.

— Благодаря — рече жена му. — Радвам се, че сте толкова благороден човек. Не се притеснявайте да се обърнете към нас, ако имате нужда от нещо. А ти, скъпи, нареди на часовите в лагера да пускат Папийон всеки път, когато пожелае да ме види.

— Добре, скъпа. Мохамед, придружи Папийон до лагера, а ти сам си избери в кое помещение би предпочел да те настанят.

— Аз съм лесен — в спалното на опасните.

— Наистина, няма да ми е трудно да го уредя — засмя се комендантът. И попълни някакъв документ, който връчи на Мохамед.

Напуснах къщата, в която живееше и работеше комендантът — бившия дом на Лизет на брега на морето, и придружен от арабина, пристигнах в лагера.

На пост беше един стар избухлив корсиканец — истински убиец. Наричаше се Филисари.

— Е, Папийон, падна ли ми в ръцете? Знаеш, че аз мога да съм добър с някого, но мога и да му скъся живота. Не се опитвай да бягаш оттук, защото, ако те пипна, ще ти счупя врата като на заек. След две години излизам в пенсия — не е сега моментът да си навличам неприятности.

— Знаете, че съм приятел на всички корсиканци. Няма да ви убеждавам, че съм се отказал от бягството, но ще се постарая да наредя нещата така, че да избягам по време на нечие чуждо дежурство.

— Това ще е справедливо, Папийон. Двамата с теб няма да враждуваме. Нали разбираш, младите по-леко биха могли да понесат неприятностите около едно бягство, докато аз… На моите години и при това в навечерието на пенсионирането! Значи се договорихме. Върви в спалното да се настаниш.

И ето — озовах се в лагера, в помещение съвсем като предишното на Роаял, заедно със сто, сто и двадесет каторжници. Тук бяха Лудия Пиеро, Отен, Арно и Жан Карбониери. Логично беше да стана комбина с Жан, тъй като той беше брат на Матю. Но Жан, първо на първо, не беше от класата на моя приятел, и, второ, другарството му с Отен и Арно не ми се нравеше. Затова се отдръпнах от тях и отидох при бордолезеца Карие, когото всички наричаха Лудия Пиеро.

Остров Сен Жозеф бе по-необлагороден от Роаял и малко по-малък, но изглеждаше по-голям, защото бе по-дълъг. Състоеше се от две, разположени едно над друго, плата. Лагерът се намираше на по-ниското. Горе на върха се открояваше страховитият изолатор. В скоби казано, затворниците продължаваха да излизат край морето за по един час всеки ден. Да се надяваме, че този режим ще продължи.

Всеки ден по обед арабинът, който работеше при коменданта, ми носеше по три пълни с храна котелки. Оставяше ги и взимаше изпразнените от предишния ден. Кръстницата на Лизет никога не пропускаше да ми изпрати от всичко, което готвеше за семейството си.

В неделя отидох да й благодаря. Прекарах следобеда в приказки и игри с дъщеричките й. Галех двете руси главички и си казвах, че понякога е много трудно да прецениш какво точно ти диктува чувството за дълг. Над главата на милото семейство тегнеше ужасна опасност в случай, че ония двама луди не се бяха отказали от плановете си. Копоите не бяха повярвали на доносничеството на Жиразоло и дори бяха изпратили тримата посочени от него съзаклятници на Сен Жозеф, без да си дадат труда да ги разделят. Ако сега пошушнех дори една дума, щях да потвърдя верността и сериозността на първия сигнал. Как ли щяха да реагират надзирателите? По-добре да си трая.

В спалното Арно и Отен почти не ми говореха. Така беше по-добре — отнасяхме се помежду си учтиво, но без да показваме близост. Жан Карбониери изобщо не искаше да ме погледне — беше обиден, че не съм се присъединил към неговата тайфа. В нашата компания бяхме четирима — Лудия Пиеро, Маркети, носител на втора награда на конкурса за цигулари в Рим, който често свиреше с часове и ме потапяше в меланхолия, и Марсори — корсиканец от Сет.

Не бях споделил нищо с никого и имах чувството, че тук не са в течение на предотвратения бунт на Роаял. Дали тримата пазеха старите си намерения? Тук ги бяха натоварили с тежка работа. Ангарията им се състоеше в това да пренасят, по-точно да влачат с примки огромни камъни, необходими за построяването на басейн в морето. Овързваха камъка с яки въжета, закачаха му петнадесет-двадесет метрова верига и всеки каторжник се завързваше през раменете и гърдите за по една от нейните брънки. После като теглитни животни извличаха камъка до местопредназначението му. Бъхтеха се под ярките лъчи на слънцето — това бе много изтощителна и най-вече потискаща работа.