Анри Шариер - Пеперудата

— Господин Филисари, след като всички влязат, залостете вратата на помещението до ново нареждане. Двама надзиратели да останат да пазят. Никакво насилие и не унищожавайте вещите им. Останалите — след мен.

И той се отдалечи, последван от копоите. Ох! Оживяхме. Докато затваряше вратата, Филисари ми подхвърли:

— Имаш късмет, че съм бонапартист.

За по-малко от час почти всички обитатели на помещението се прибраха. Липсваха осемнадесет човека — в бързината си копоите ги бяха затворили в други спални. Когато ги върнаха обратно при нас, научихме всички подробности за събитията, тъй като точно тези осемнадесет души работеха като носачи на камъни. Ето какво ми разказа шепнешком един крадец:

— Представи си, Папи, бяхме извлекли една скала, тежка цял тон, на четиристотин метра. Улеят, по който влачим камъните, не е кой знае колко неравен и води до кладенец, намиращ се на петдесетина метра от къщата на коменданта. Винаги сме спирали при кладенеца за почивка. Около него растат палми, сенчесто е и е точно по средата на пътя ни. Спряхме както обикновено, извадихме хладна вода с ведрото. Някои от нас утолиха жаждата си, други намокриха кърпите си, за да си разхладят челата. Престоят ни обикновено траеше десетина минути. Копоят също посядаше да си поеме дъх. Този път той си свали шлема, за да попие потта по челото и темето си, а в това време Арно се промъкна зад гърба му с тежка сопа в ръце. Никой не го виждаше какво държи и затова никой не извика да предупреди копоя. Внезапно и за части от секундата онзи вдигна сопата и я стовари върху главата на надзирателя. Копоят се свлече долу, без да гъкне, с разцепен на две череп. Още докато падаше, Отен, който предварително бе заел мястото точно пред него, му сви пушката, а Марсо свали колана с пистолета. С оръжие в ръка Марсо се обърна към всички нас и рече: „Това е бунт. Тези, които са с нас, да вървят подире ни.“ Нито един от ключарите не посмя да гъкне, но и никой от каторжниците не ги последва. Арно ни изгледа — продължи разказа си крадецът — и просъска: „Банда страхливци, сега ще видите какво правят истинските мъже!“ Арно грабна от ръцете на Отен пушката и двамата хукнаха към къщата на коменданта. Марсо остана при нас, като леко се отдръпна встрани. Държеше големия пистолет в ръка и командваше: „Никой да не мърда, никой да не говори, никой да не вика. Арабите да легнат на земята по корем.“ От моята позиция можех ясно да виждам какво става.

— Точно когато Арно хукна нагоре по стълбите към къщата, прислужникът отвори вратата и излезе с двете малки момиченца — едното носеше, а другото държеше за ръка. И двамата мъже спряха стъписани, при което арабинът с детето ритна Арно. Арно веднага понечи да го убие, но тук малкият мръсник се прикри зад хлапето. Никой не продумваше. Нито арабинът, нито останалите. Четири-пет пъти се опитваха да се прицелят в прислужника и всеки път той тикваше детето пред дулото. Без да се качва по стълбата, Отен се промъкна отстрани и пипна арабина за крачола на панталона. Залитайки да падне, той метна детето върху пушката на Арно, който също загуби равновесие. Той, детето и арабинът се озоваха един върху друг на земята. В този миг най-после тишината се наруши — първо писнаха децата, после се развика арабинът, а Арно и Отен изпсуваха. Арабинът се оказа по-бърз от тях и успя да докопа пушката, но я хвана с лявата си ръка, и то за дулото. Отен отново сграбчи крака му с две ръце. Арно пък улови дясната му ръка и го преметна през рамо. Арабинът все пак метна пушката на десетина метра разстояние.

— В момента, в който тримата се хвърлиха да я вземат, прозвуча първият изстрел — стреляше копоят от съседната работна площадка. Комендантът се показа на прозореца и започна да стреля с пистолета си, но от страх да не би да улучи арабина, целеше около пушката. Отен и Арно хукнаха към морето, а зад тях се носеха изстрели. Отен, нали е куц, тичаше по-бавно и затова го улучиха, преди да стигне до брега. Арно влезе във водата на мястото между басейна на копоите и новите заграждения, които сега строим. Там винаги е пълно с акули. Вече се целяха в него отвсякъде, тъй като още един копой дотича на помощ на коменданта и колегата си. Беше залегнал зад един голям камък.

— „Предай се и ще ти пощадим живота!“ — крещяха копоите. „За нищо на света — отвърна Арно, — предпочитам да ме разкъсат акулите. Така поне няма повече да виждам мръсните ви мутри.“ И тръгна право към акулите. Изглежда, в един момент го улучиха, защото се спря. Въпреки всичко онези продължаваха да стрелят. Той отново пое — не плуваше, а вървеше напред през вълните. Водата не му бе стигнала още до гърдите, когато акулите се нахвърлиха върху него. Видяхме как се опитва да отблъсне с юмручни удари една от тях. Пред очите ни успяха буквално да го разкъсат — теглеха го на всички страни. За по-малко от пет минути от него не остана нищо.