— Копоите бяха изстреляли поне сто патрона върху мелето, но накрая само една акула се оказа убита — морето я изхвърли на плажа с корема нагоре. В това време дотърчаха копои от всички страни и Марсо помисли, че може да се спаси в бъркотията, като хвърли патлака в кладенеца, но арабите се надигнаха и къде с ритници и юмруци, къде с палки го изтикаха пред надзирателите и им казаха, че е участвал в заговора. Въпреки че беше облян в кръв и държеше ръцете си високо във въздуха, копоите го направиха на решето. Накрая за финал един от тях си послужи с пушката като със сопа и му пръсна черепа с приклада си.
— Всеки от копоите изпразни по един пълнител в тялото на Отен. По тридесет патрона от пушките, по шест от револверите изстреляха в него, без да се интересуват дали е жив, или мъртъв, към петстотин куршума. Нещастниците, които Филисари уби, му бяха посочени от арабите. Те казаха, че двамата понечили да последват Арно, но после ги дострашало. Чиста лъжа. Дори сред нас да е имало съучастници в бунта, истината е, че никой не помръдна — привърши разказа си моят събеседник.
Изминаха два дни, откак ни бяха затворили в отделни помещения по категории. Никой не ходеше на работа. Постовете пред вратите се сменяха на всеки два часа. Между постройките се движеха надзиратели. Беше забранено да контактуваме с момчета от другите помещения. Беше забранено да се показваме по прозорците. Можехме да виждаме двора само през зарешетената порта в края на дългия коридор между хамаците. Пристигна подкрепление от Роаял. Навън не се мяркаше нито един каторжник или арабин ключар. Всички бяхме под ключ. От време на време виждахме как копоите закарват по някой съблечен до голо човек към дисциплинарните килии — дори това ставаше тихо, без викове и насилие. Често надзъртаха във вътрешността на спалните. Пред вратата, от двете й страни, стояха нащрек постовите. Дежурството им траеше кратко — само по два часа, но през тези два часа те нито за миг не си позволяваха да седнат, нито да преметнат пушките през рамо. Бяха готови да стрелят във всеки момент.
Решихме да се разделим на групички от по пет човека и да играем на покер. Зарязахме марсилската и всички останали игри с много участници, защото вдигаха шум. Маркети искаше да изсвири една соната от Бетховен, но го принудиха да спре.
— Престани с тази музика! Ние, надзирателите, сме в траур.
Необичайно напрежение тегнеше не само над нашето спално, но и над целия лагер. Никакво кафе, никаква супа. Комат хляб сутрин, а на обед и вечер — консерви с месо — по една на четирима. Все още имахме провизии — кафе, масло, олио, брашно, тъй като при нас не бяха унищожили нищо. Другите бяха останали на гладно. Запалихме огън в кенефа, за да сварим кафето, и щом видяха дима, копоите заповядаха да го загасим. Но старият марсилец, изпечен каторжник на име Нистон, който се беше захванал с тази работа, отвърна смело:
— Що не влезеш ти сам да го загасиш?
Тогава копоят изстреля няколко куршума през прозореца, обърна кафето и разтури огъня.
Нистон получи куршум в крака. Нервите ни бяха толкова обтегнати, че до един залегнахме на земята по корем — решили бяхме, че ей сега ще ни разстрелят всички.
Дежурният началник-надзирател отново се оказа Филисари. Дотича като луд, следван по петите от четирима други. Копоят, който беше стрелял, започна да се обяснява и Филисари се разпсува на корсикански. Онзи беше от Оверн, не знаеше какво да отговори и измънка:
— Аз не разбира…
Върнахме се по хамаците си. Кракът на Нистон кървеше.
— Не им казвайте, че съм ранен. Способни са да ме измъкнат на двора, само за да ме довършат.
Филисари се приближи към решетките. Маркети му каза нещо на корсикански.
— Направете си спокойно кафе. Това, което току-що се случи, няма да се повтори — каза той и си тръгна.
Нистон имаше късмет, че куршумът не бе заседнал в него, а бе засегнал само мускула. Сложиха му турникет, кръвта спря да тече. Върху раната туриха превръзка, напоена с оцет.
— Папийон, навън!
Беше осем вечерта, тоест всичко вече тънеше в мрак.
Не познавах копоя, който ме извика. Сигурно беше някой бретонец.
— Защо ми е да излизам по това време? Нямам работа навън.
— Комендантът иска да ви види.
— Щом е така, нека той дойде тук. Аз навън не излизам.
— Отказвате, значи?
— Да, отказвам.
Другарите ми ме обградиха от всички страни и образуваха защитен кръг около мен. Копоят говореше откъм затворената врата. Маркети се приближи до нея и рече:
Читать дальше