Анри Шариер - Пеперудата

Разказваха, че погребението на Отен, Марсо и тримата убити в лагера е било извършено по следния начин: тъй като на острова имаше само един ковчег за каторжници, копоите натоварили и петимата в лодката и ги дали направо на акулите. Пресметнали, че хищниците ще се нахвърлят върху първата си плячка и в това време останалите ще имат време да стигнат до дъното благодарение на тежестите, прикрепени към краката им. Но нито един от труповете не успял да потъне и петимата танцували в здрача, облечени в белите си савани като кукли на конци, дърпани от муцуните и опашките на акулите. Оргия, достойна за Навуходоносор.

Следствената комисия пристигна и остана пет дни на Сен Жозеф и два дни на Роаял. Не бях разпитван отделно, а заедно с всички останали. Комендантът Дютен ми каза после, че всичко е минало по мед и масло. Филисари го пратиха в отпуска до пенсионирането му — значи нямаше повече да се върне тук. На Мохамед му опростиха остатъка от наказанието. А комендантът Дютен получи още една нашивка.

Недоволници винаги се намират — вчера един бордолезец ме попита:

— А ние какво спечелихме, като помогнахме на копоите да отърват наказанията?

Какъв глупак!

— Не спечелихме много — петдесет-шестдесет момчета няма да отидат за по пет години в изолатора по обвинения в съучастничество. Смяташ, че това е нищо, така ли?

Слава Богу, бурята премина. Тихото съучастничество между надзиратели и каторжници напълно обърка прословутата комисия, която от своя страна също се стремеше към едно — да уредим всичко мирно и кротко.

За мен лично също не може да се каже, че спечелих или загубих нещо, ако не броим благодарността на другарите ми, които отървах от суровата дисциплина. Не само това — отсега нататък никой нямаше да мъкне камъни като животно. Тази отвратителна ангария бе премахната. Работата щеше да се върши от биволи. Карбониери се върна обратно в пекарната. А аз се опитвах да се върна на Роаял. Тук нямаше работилница, значи нямаше кой да ми направи сал.

Пристигането на Петен на власт усложни отношенията между каторжници и надзиратели. Цялата администрация не пропускаше случай да заяви високо привързаността си към Петен. Стигаше се до такива крайности, че веднъж един копой от Нормандия ми рече:

— Да ви призная ли нещо, Папийон? Аз всъщност никога не съм се чувствал републиканец.

На островите никой не разполагаше с радио и нямаше откъде да получаваме новини. Отгоре на всичко се говореше, че нашите били предоставили базите си на Мартиника и в Гваделупа на германските подводничари. Пълна мъгла! Непрекъснато научавахме разни противоречиви сведения.

— Мамка му, Папи, точно сега е моментът да вдигнем въстание и да предадем островите в ръцете на Дьо Гол.

— Мислиш, че Дългия Шарло има в момента нужда от каторга? За какво му е?

— Оттук той може да събере две-три хиляди бойци!

— Да, разбира се. Прокажени, смахнати, туберкулозни, болни от дизентерия… Стига си се правил на глупак! На онзи да не му е изпила чавка акъла, та да събира каторжници.

— А двете хиляди здрави мъже?

— Да, те са друго нещо. Но това, че са мъже, не е достатъчно да ги направи добри войници. Да не мислиш, че войната е като ръкопашен бой? Нашите схватки траят по десетина минути, а войната продължава с години. За да си добър войник, ти е нужен силен патриотизъм. Кой каквото ще да казва, но тук аз не виждам нито един човек, готов да жертва живота си за Франция.

— И защо да го жертваме след всичко, което родината ни причини?

— Ето, виждате, че съм прав. Слава Богу, че Дългия Шарло има други хора, с които да се сражава. И все пак! Като си помислиш, че онези мръсници, немците, са се настанили у нас! И че има французи, които ги подкрепят! Виж само тукашните копои — до един казват, че са за Петен.

— Ако подкрепим Дьо Гол, бихме могли да се откупим… — каза замислено граф Дьо Берак.

И тогава стана нещо странно. Никой досега не бе споменавал подобна възможност. Изведнъж всички — хората от нашата среда и останалите, видяха в неговите думи искрица надежда.

— Кажи, Папи, не си ли струва да вдигнем бунта, за да се присъединим към силите на Дьо Гол?

— Съжалявам, аз нямам нужда да се откупвам пред когото и да било. Що се отнася до френското правосъдие и неговите „реабилитации“, бих си избърсал задника с тях. Сам ще се обявя за „реабилитиран“. Моят дълг е да избягам и след като веднъж се озова на свобода, да заживея в обществото, без да представлявам опасност за него. Не знам друг начин за себедоказване. Готов съм да се включа в каквато и да е акция, ако крайната й цел е бягството. Хич не ми пука дали тези острови ще бъдат предадени в ръцете на Дългия Шарло и съм убеден, че и той мисли така. От друга страна, ако опитате нещо подобно, знаете ли какво ще си помислят големците? Че сте превзели островите, за да освободите себе си, а не за да помогнете на свободна Франция. А освен това откъде знаете кой е прав — Дьо Гол или Петен? Аз лично не мога да преценя. Страдам като последния глупак за това, че страната ми е поробена, мисля за родителите си, за близките си, за сестрите и племенниците си.