Анри Шариер - Пеперудата

„Пълен напред!“, провикна се копоят към кормчията. За по-малко от десет минути стигнахме до мястото между Роаял и Сен Жозеф, където се образуваше силно течение. И в този миг почувствах как гърлото ми се свива. От водата се подаваха десетки перки на акули, които се въртяха все по-бързо в кръг на около четиристотин метра от нас. Ето ги мръсните изедници, не бяха пропуснали да се явят навреме на срещата.

Господи, направи така, че да не успеят да разкъсат приятеля ми! Греблата бяха вдигнати за последно сбогом. Повдигнаха страничната преграда. Обвито в брашнени чували, тялото на Матю се хлъзна към дълбините, теглено от тежестта на камъка.

Но ужас! Водите едва го бяха погълнали и аз вече се надявах, че е потънало, когато то отново изскочи на повърхността, поддържано от седем, десет, двадесет акули — кой би могъл да ги преброи. Преди лодката да успее да даде заден ход, брашнените чували бяха разкъсани и се случи нещо непонятно. За две или три секунди Матю се задържа изправен над водата. Дясната му ръка бе вече откъсната. Така изправен от кръста нагоре, той полетя право срещу лодката, но силното течение го задържа, след което го погълна завинаги. Акулите минаха под корабчето, като остъргаха дъното му. Един от гребците загуби равновесие и замалко не падна през борда.

Всички присъстващи, включително и копоите, бяха потресени. За първи път ми се прииска да съм мъртъв. Малко ми трябваше да скоча и аз при акулите, за да избягам завинаги от този земен ад.

Бавно тръгнах обратно към лагера. Бях сам. С носилката на рамо полека стигнах до мястото, където моят бивол Брут беше налетял на Дантон. Спрях и поседнах. Наоколо тъмнееше, макар да бе само седем вечерта. На запад небето бе по-светло, огряно от няколко прощални лъча на залязлото слънце. Останалото бе мрак, пронизван от време на време от светлините на островния фар. Мъката ме душеше.

Долен мръсник! Нали искаше да видиш как стават погребенията, при това погребението на най-близкия ти човек? Е, получи си го! Чу камбаната и се нагледа на всичко останало. Доволен ли си сега? Задоволено ли е любопитството ти?

Оставаше да си уредя сметките с убиеца на приятеля ми.

Кога? Нощес? Защо още тази нощ? Прекалено рано е, мръсникът ще бъде нащрек. Тайфата му наброява десет души. Не бива и аз на свой ред да действам глупаво и да се оставя да ме пипнат, докато нанасям удара. Да видим на колко души мога да разчитам. На четирима и аз — общо петима. Достатъчно. Онзи трябва да бъде ликвидиран. И ако е възможно, веднага след това да замина за Дяволския остров. Оттам без никакви салове, без предварителни подготовки, без нищо — пълня два чувала с кокосови орехи и скачам в морето. Разстоянието до континента е сравнително малко — четиридесетина километра по права линия. Като прибавим вълните, приливите, отливите и ветровете, ще станат най-много сто и двадесет километра. Всичко ще е въпрос на издръжливост. Аз съм силен и бих могъл да преживея в морето два дни, яхнал въпросния чувал.

Нарамих отново носилката и тръгнах към лагера. Щом пристигнах на входа, ме пребъркаха — нещо необичайно досега. Никога не ми се беше случвало. Лично копоят дойде да ми прибере ножа.

— Да не искате да ме убият? Защо ми взимате оръжието? Не знаете ли, че така ме изпращате на сигурна смърт? Да знаете, че ако ме убият, отговорността ще е ваша.

Никой не отвори уста да ми отговори — нито копоите, нито ключарите. Отвориха вратата и ме пуснаха в спалното.

— Но тук нищо не може да се види, защо свети само една лампа, а не три, както обикновено?

— Върви насам, Папи — Гранде ме дръпна за ръкава. В помещението не се чуваше обичайната глъчка. Почувствах, че нещо много важно ще се случи или вече се е случило.

— Нямам вече чекия. Взеха ми я при пребъркването.

— Тази нощ няма да ти трябва.

— Защо?

— Арменецът и приятелят му са в клозета.

— И какво правят там?

— Лежат мъртви.

— Кой им помогна да хвърлят топа?

— Аз.

— Бързо си действал. А останалите?

— Има още четирима от тяхната тайфа. Паоло ми се закле мъжки, че няма да шават и ще те чакат да им кажеш дали си съгласен да прекратим войната.

— Дай ми един нож.

— На, дръж моя. Ще остана в този ъгъл, ти върви да поговориш с тях.

Бавно тръгнах напред. Очите ми вече бяха привикнали към тъмнината. Най-после успях да различа тяхната група. Наистина четиримата ме чакаха прави пред хамака си, притиснати един до друг.

— Искал си да говорим, Паоло.

— Да.

— Сам или пред приятелите ти? Какво искаш от мен?