Анри Шариер - Пеперудата

Предпазливо спрях на метър и половина от тях. Ножът бе готов в ръкава ми, стисках здраво дръжката му в дланта си.

— Исках да ти кажа, че според мен приятелят ти бе достатъчно отмъстен. Ти загуби най-добрия си другар, ние загубихме двама от нашите. Мисля, че би трябвало да спрем дотук. Какво е твоето мнение?

— Приемам да обмисля предложението ти, Паоло. Това, което можем да направим сега, ако вие сте съгласни, е да се договорим да не предприемаме никакви действия в следващите осем дни. През този период ще имаме време да преценим какво да правим по-нататък. Става ли?

— Става.

Оттеглих се.

— Какво ти рекоха?

— Смятат, че смъртта на Арменеца и на Сан-Суси са достатъчно възмездие за загубата на Матю.

— Не са — отсече Галяни. Гранде не каза нищо. Жан Кастели и Луи Гравон бяха склонни да сключим мирен договор.

— А ти какво мислиш, Папи?

— Да се запитаме първо кой уби Матю. Арменецът, нали? Така. Предложих им следното споразумение — и двете страни дадохме дума да не предприемаме никакви вражески действия през следващите осем дни.

— Ти какво, не искаш ли да отмъстиш за Матю? — запита Галяни.

— Слушай, приятелю, Матю е вече отмъстен, двама загинаха заради него. Защо да избиваме останалите?

— Какво е тяхното участие в убийството — това трябва да разберем.

— Лека нощ на всички. Извинете ме, но ще се опитам да поспя.

Имах нужда поне да остана сам и затова се изтегнах на хамака си. Почувствах една ръка, която се плъзна по тялото ми и внимателно ми отне ножа:

— Поспи, ако можеш, Папи, и бъди спокоен. Ние всички ще те пазим един по един.

За убийството на моя приятел — толкова брутално и отблъскващо, нямаше сериозен мотив. Арменеца го беше наръгал просто защото по време на играта предишната вечер Матю го бе принудил да изплати един дълг от сто и седемдесет франка. Подлецът се беше почувствал унизен, защото го бяха накарали да се подчини пред очите на тридесет-четиридесет играчи. Притиснат между Матю и Галяни, той трябвало да отстъпи.

Затова уби по най-долен начин човека, който бе истинско олицетворение на чист и почтен авантюрист. Загубата ме засегна дълбоко и единствената ми утеха беше, че убийците успяха да надживеят жертвата си едва с няколко часа. Доста слаба утеха.

Като истински тигър Гранде им беше прерязал вратовете със скорост, достойна за шампион по фехтовка, преди да успеят да реагират. Можех да си представя колко кръв беше изтекла на самото място на случката. Глупаво се питах: „Кой ли се е наел да ги извлачи до клозета?“ Но не ми се говореше. Под затворените си клепачи виждах отново трагичния кърваво виолетов залез, осветяващ онази адска сцена с акулите, разкъсващи тялото на моя приятел… И изправения труп с откъсната ръка, който внезапно се втурна към лодката!… Истина е значи, че именно камбаната свиква хищниците и със звука си им подсказва, че ги чака кльопачка… Все още ми се привиждаха десетките перки със злокобните си сребристи отблясъци, плъзгащи се в кръг около нас като подводници. Сигурно бяха повече от сто… За него, моя най-близък приятел, всичко бе приключено — блатото го погълна докрай.

Да умреш на четиридесет години от удар с нож само заради някаква дрязга! Горкият. Не издържах вече. Не. Не. Не. Съгласен бях да се дам на акулите, но жив, рискувайки всичко в името на свободата си, а не омотан в чували, въжета и камъни. Без зрители — били те каторжници или тъмничари. Без камбанен звън. Ако ми е писано да бъда разкъсан, нека поне ме разкъсват жив, бунтуващ се срещу всички земни стихии в стремежа си да достигна до континента.

„Край вече. Никакви предварително изпипани планове за бягство. С две торби с кокосови орехи ще скоча от Дяволския и оттам нататък — каквото сабя покаже…“

В крайна сметка всичко щеше да е въпрос на физическа издръжливост. Четиридесет и осем или шестдесет часа? Дали нямаше опасност краката ми да се парализират от толкова дълго стоене във водата? Като прибавим и усилието на мускулите, за да се задържа седнал върху торбата с кокосови орехи… Ако имам шанса да попадна на Дяволския, веднага ще направя някои опити. Сега въпросът бе да се измъкна от Роаял и да ида на третия остров. После щяхме да видим.

— Спиш ли, Папи?

— Не.

— Искаш ли малко кафе?

— Може. — Седнах на хамака си и поех канчето с горещо кафе, което Гранде ми подаде заедно с една запалена цигара.

— Колко е часът?

— Един през нощта. Поех поста в полунощ и като те гледах, че продължаваш да се въртиш, реших, че още не си заспал.