Питър Шафър - Черна комедия (Фарс в едно действие)

Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ:Не, г-н Гориндж, не сте.

(Гласът й коригира посоката на движение на Полковника. По време на следващата реплика той бавно се придвижва към нея.)

ХАРОЛД:Ами аз точно отварях — беше около десет без петнайсет — и бършех праха от чайниците — нали знаете сервизите „Рокингам“ какви изумителни количества прах събират! — когато кой друг да влезе, освен г-жа Левит, нали я знаете — рижавата, за която ви разказвах — онази, която си мисли, че Господ я е създал специално за ергените.

ПОЛКОВНИКЪТ: (намира с ръка главата й и й подава уискито.) Заповядайте вашият битер лимон.

Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ: (с радостен писък.) О, благодаря ви. Извънредно мило.

(По време на цялата история на Харолд, г-ца Фърнивъл държи внимателно чашата си, без да пие. Полковникът бавно отива към стола, на който мисли, че е седял, но който вече е люлеещ се. Отново се появява Бриндсли, който триумфално носи един от столовете „Регент“, който вече е изнесъл; бавно се движи през стаята, точно съобразявайки се с ориентирите.)

ХАРОЛД:Та значи: носи ми една ваза, която съм й продал миналата седмица — беше подарък за рождения ден на някакъв дядка, с когото си е имала туй-онуй, като се е надявала да му пипне паричките след смъртта му, доколкото се досещам. Фърни, както знаеш, аз много добре преценявам хората, а тя е най-алчното същество, което съм срещал.

(Полковникът тежко сяда на люлеещия се стол, който се прекатурва назад и го просва на пода.)

ПОЛКОВНИКЪТ:По дяволите!

КАРЪЛ:Какво има, татко?

(Пауза. Бриндсли сяда паникьосан на стола, който е внесъл. Полковникът напипва стола и го изправя.)

ПОЛКОВНИКЪТ: (подозрително.) Това е някакъв скапан люлеещ се стол! Досега не видях тук да има скапан люлеещ се стол!…

(Слисан, Полковникът остава на пода. Бриндсли става и носи стола към първоначалното място на втория стол, който е изнесъл.)

ХАРОЛД:А, да, трябва да го видите. Той е направо в окаяно състояние. Няколко пъти му казах на Брин. Та значи, вазата. Тя е много добър образец на вазопис, стил „Кан-ши“, синьо и бяло, с чудесна оранжева политура, абсолютно автентична — и аз й я дадох само за 25 паунда, което си е направо без пари, няма спор. (Той става и се обляга на централната маса, за да доразкаже случката по-ефектно.)

(Полковникът сяда отново много предпазливо.)

И така, тя нахълтва игриво, косата й направена на една от онези натруфени фризури като на проститутка — ама френска — която ще отива на момиче двойно по-младо и два пъти по-хубаво от нея…

(Бриндсли по погрешка повдига края на канапето; г-ца Фърнивъл леко изписква от неприятната изненада.)

Точно така. Знаете точно за какво говоря.

(Бриндсли се хвърля в обратна посока, напред към подиума.)

И знаете ли какво ми казва? „Господин Гориндж — казва — излъгали сте ме“.

Г-ЦА ФЪРНИВЪЛ:Не!

ХАРОЛД:Това бяха точните й думи. „Излъгали сте ме“.

(Бриндсли се сблъсква със скулптурата на подиума. Тя силно издрънчава.)

ХАРОЛД: (Към скулптурата.) Тихо, сега аз говоря!

КАРЪЛ: (замазва положението.) Ужасно съжалявам.

(И тримата изненадано и рязко се обръщат.)

ХАРОЛД:Както и да е… „О, — казвам аз — как е станала тази работа, г-жо Левит?“ „Ами — казва — случайно показах тази ваза на Бил Евърет от антиквариата «Портобело» и той казва, че изобщо не е такава, каквато вие ми казахте — китайска и много рядка. Той казва, че е английски боклук от 19-ти век“.

(Бриндсли намира лампата на масата на авансцената и я взима. Обикаля с нея люлеещия се стол, на който Полковникът отново е седнал.)

„Така ли? — казвам аз — така ли ви каза?“ Запазвам спокойствие. Винаги така правя, когато съм бесен. „Да, — казва тя — така ми каза. И ще ви бъда благодарна, ако ми върнете парите.“

(Кабелът на лампата се влачи след Бриндсли около основата на люлеещия се стол. Закача се. Бриндсли го придърпва леко. Столът се мести. Стреснат, Полковникът рязко се навежда напред. Бриндсли отново го придърпва, доста по-силно. Столът е издърпан напред, просва Полковника отново на пода и после го захлупва отгоре. Абажурът на лампата пада. По време на следващия диалог Бриндсли пада на колене и пълзи през стаята в търсена на абажура. Той намира щепсела, измъква го и — все още на колене — върви назад по стъпките си навивайки кабела на ръката си, но безпомощно се омотава в него. Полковникът остава на пода, сега вече истински разтревожен.)