Иван Голев - Смъртта на Плъха

Издебнах едно дребно, живо човече, което пердашеше с танцова стъпка из коридора, явно следвайки ритъма на мелодията, която бръмчеше в главата му, и с последна надежда му преградих пътя.

— Извинете, господине… може ли за момент?

Човечето се спря на сантиметри от мен — единият крак обтегнат назад, другият — приклекнал напред, разпери ръце като мосю д’Артанян и с лек, поклон ме приветства.

— Както обичате, моля?

— Необходими са ми сведения за една пациентка, лежала при вас преди дванайсетина години. Откъде бих могъл да ги получа?

Човечето отстъпи една крачка, сменяйки краката и положението им, и вирна глава да ме огледа. Почувствах се като Айфеловата кула, само че не толкова железен. Погледът му ме накара да се изпотя.

— Простете, а вие какъв се явявате?

Зарадвах се, че най-сетне мога да покажа някому картата си и я издърпах. Той заби нос в нея и се насладих на лъскавото му теме, оградено с венец от бял старчески пух.

— А защо е на конец? — попита той, обзет от неочакван интерес, и отново впи в мен игривите си очи.

— За да не се загуби — отвърнах глупаво като първолак.

— А-а-а — лицето му се проясни и грейна сияйно насреща ми, — разбирам. Вие сте разсеян, затова!

— Как да ви кажа — измънках и прибрах документа си. — Случва се…

— Да, да, да! В наше време е пълно с разсеяни хора. Можете да ги срещнете навсякъде — по улиците, по градинките, в магазините, в болниците… Да, да! — Сянка падна на челото му и две-три бръчки го набраздиха. — Каква беше тази карта?

— Ами… служебна.

Измъкнах я отново и я поднесох под очите му. Той пак се втренчи в нея.

— Да, да — закима и кима така около двайсет секунди, след което ме плесна по ръката. — Приберете си я. Нямам очила.

— Вижте, господин…

— Професор Шиндов. А вашето име, моля?

— Дяков. Любомир Дяков.

— А, Дяков! Да, да, да. Откъде е вашата фамилия?

— От Пловдив — въздъхнах. — Дядо ми е от този край, а по-назад — не знам.

— А, от Пловдив, значи. Филибето. Да-а… Дяков. И какво искате от мен, млади човече?

Две руси госпожици в бели престилки се бяха спрели край нас и чакаха да млъкнем, за да се обърнат към събеседника ми. Изпуснех ли го, язък за барута.

— Не може ли да влезем за минутка в някоя стая? Да ви обясня по-подробно.

— Да влезем в стая. Защо? — Преди да повторя аргумента си, той вече бе разперил ръце към госпожиците. — Какво има, гълъбици мои? Искате да се пореем заедно из простора?

Двете се закискаха, а аз се приготвих да се измъкна от новия безплатен спектакъл. Професор Шиндов обаче забеляза маневрата ми. Лицето му изведнъж стана строго като на учител, усетил, че зад гърба му се плезят.

— Къде? Я стойте тук! Изчакайте ме пет минути. Хайде, гълъбици, нагоре във висинето! — разперените му ръце се хванаха за коланчетата на кръста им и той ги забута напред по коридора.

Облегнах се на стената и си пожелах да напусна тази сграда по възможност в душевно здраве.

Професор Шиндов се появи не след пет, а след двайсет и пет минути. Този път обаче беше значително по-сериозен, ако това означаваха свъсените вежди и бученето откъм устата му, в което различих мелодията на „Тих бял Дунав се вълнува, весело шуми…“

— Елате! — замахна той към мен като със сърп и хлътна в стаята, до чиято врата досега бях стърчал.

Последвах го вътре. Той със скок се озова на стола зад бюрото, постави двете си ръце протегнати напред и ме загледа с очакване, сякаш ей сега щях да извадя брадва и да му ги отсека.

Отворих уста, но той ме изпревари.

— Ченге си, нали?

— Да… може да се каже.

— Веднага познах — той плесна едновременно с двете си малки длани върху бюрото. Звукът беше силен като от падането на два кибрита. — На кого служиш?

Съжалих, че го бях последвал в обителта му.

— Частен детектив съм. Струва ми се, обаче, че сте много зает. Благодаря ви и извинявайте — хванах дръжката на вратата и я отворих.

— Ало-о-о! — извика той зад гърба ми и нямаше как, обърнах се. — Нетърпеливите знаеш ли какво ги правим? Я седни! — той посочи стола срещу бюрото и не смъкна показалец, докато не седнах. — Това е друго. Пушиш ли?

Кимнах и извадих цигарите си. Той се надигна с любопитство, за да ги разгледа. Предложих му, но той поклати глава.

— Никога не съм пушил. Ето пепелник.

Извади от чекмеджето пред корема си едно ощърбено произведение от прозрачно стъкло и ми го тикна в ръцете.

— Е, кажи сега, детективе!

Помислих с облекчение, че мигът най-сетне е настъпил и му изложих молбата си. Той остана задълго зареян в пространството зад лявото ми ухо и съжалих, че нямам очи на тила си — там, изглежда, ставаше нещо много интересно.