Иван Голев - Смъртта на Плъха

Оттатък телефонът иззвъня и първата ми реакция беше да го оставя да се назвъни. Бюрото ми си имаше работно време, а тези, които биха ме търсили лично, се брояха на пръстите на едната ръка на стругар-инвалид. Все пак се надигнах и на пламъчето на запалката се замъкнах в хола. Вдигнах слушалката, но отсреща някой затвори — чух познатия пукот и последвалия го свободен сигнал. Проверка? Постърчах до апарата, загледан в бледите сияния откъм отсрещната кооперация, изпълващи пролуките на щорите, после се върнах върху леглото. А малко след това, въпреки намерението ми, съм заспал.

Събудих се за свое нещастие чак след десет. И както се досещате, отново в мрак. Бях проспал трите светли часа, подарени ми великодушно от главния диспечер на енергийната система и пак се бях озовал в пещерния век. Измъкнах се като динозавър от дупката си, намерих свещ и на треперливата й светлинка си направих нещо като сандвич от две филии хляб, парче ресторантска луканка и една капия, която Варка бе донесла в буркан, затворен от майка й. Завлякох се в хола, тръшнах се в креслото и с мрачни предчувствия за съдбата на човечеството задъвках произведението си.

Не знам колко съм проседял така. От унеса ме изтръгна отново телефонът. Този път реших да тегля майната на непознатия още преди да прекъсне. Но бях изпреварен.

— Ало, копеле — Избълва мигновено той, — престани да се правиш на ченге, ако не искаш да прережа гърлото на мадамата ти. Ясно ли е?

Устатата ми се отвори, но оня отсреща затвори. Преглътнах неупотребената си псувня и усетих как приигра под лъжичката ми. Непознатият глас, процеден през кърпа или миризлив чорап, за миг ми припомни телефонните заплахи преди много години срещу баща ми.

Погледнах часовника — беше единайсет без двайсет. Набрах номера на Варка, очаквайки кой знае защо, че ще вдигне майка й. Ала отсреща никой не вдигаше — нито моята рижа помощничка, нито майсторката на мариновани капии, нито невръстното братче. И за пръв път, откакто се бях върнал, изведнъж почувствувах как по тила ме полазват мравешките крачета на страха.

След безсънната нощ и мъчителната дрямка призори се събудих мрачен и зъл, с цепеща ме глава и кисел вкус в устата. Погледнах часовника — беше единайсет без двайсет. Този час ме озадачи, но сумракът зад пердетата подсказваше, че не времето бе спряло, а просто се бяха изтъркулили дванайсет тягостни часа. Приближих се до прозореца и се уверих, че тихият шум зад стъклото не беше слухова халюцинация — навън валеше упорит есенен дъжд, а небето бе схлупено и сиво като душата на затворник в неделен ден.

Оттатък нямаше и следа от Варка — и страхът ми за нея пак ме полази. Какво бе станало с това момиче? Направих си кафе на газовия котлон, изпуших две цигари една след друга, като непрекъснато се ослушвах за стъпки на стълбището, но напразно. Затова пък в единайсет и пет се обади задъхан женски глас.

— Ало, господин Дяков?

— Да?

— Варка дойде ли на работа?

— Кой я търси?

— Майка й! Там ли е?

Седнах на празния Варкин стол зад бюрото.

— Госпожо, и аз се безпокоя. Звъних снощи у вас, но нямаше никой. До този момент не е дошла.

— Ох, божичко, това дете! — майка й изхлипа и взе да подсмърча. — Как може така да постъпва, как може?

— Какво се е случило?

Жената се изсекна в невидима кърпа.

— Ами не се е прибирала цяла нощ! Какво ли не ми мина през ума! По едно време помислих, че е останала при вас. Ама наистина ли не, е при вас?

— Почакайте, госпожо — рискувах да я хвърля окончателно в паника. — Била е тук вчера следобед, купила ми е плодове. Когато се върнах от града, не я заварих. Реших, че е бързала, затова не ме е дочакала. Оттогава я няма.

— Ох, божичко. Ама къде е тогава?

— Само спокойно, моля ви се! Друг път случвало ли се е да не се прибира?

— Случвало се е! Точно затова се притеснявам! От време на време й става нещо и изчезва от къщи. Не я знам къде ходи, нито с кого!

— Тогава нека изчакаме малко. Може пак да… За колко време изчезва?

— По два-три дни я няма! А през това време, питате ли ме!…

— Успокойте се, госпожо! Имате ми телефона и аз вашия. Ще държим връзка! Вярвам, че скоро ще се върне!

— Аз съм на работа!

— Добре, дайте ми служебния си номер.

Записах го, обещахме си да се чуем по-късно и затворихме. Изпитвах неясна тревога, макар и не много голяма. Снощната заплаха по телефона ми се струваше попресилена. Някой упорито изпробваше нервната ми система, но засега само с общи приказки. Изчезването на Варка една ли беше плод на действията на този неизвестен някой. Ако я бяха отвлекли, щяха да го кажат.