Иван Голев - Смъртта на Плъха

— Отлично я помня тази госпожица — шамароса ме внезапно той и премести поглед върху ноктите си. — Не е нужно да правя справка. Още повече, че тя е стара клиентка.

— Как така?

— Ей така. На теб като ти хареса някой ресторант, не отиваш ли пак в него?

— Е-е…

— Е, ме, при нас е същото. Повече от половината тук са клиенти, които ни посещават най-редовно. Те ни уважават и ние ги уважаваме. Танто за танто!

— Искате да кажете, че и преди това е лежала при вас?

— Нашите пациенти не лежат, млади човече. Те не са лехуси. Нашите пациенти се лекуват при нас. И ги изписваме оттук здрави, а вие отвън ни ги връщате болни!

— Кога е лежала преди това… кога сте я лекували?

— Виж, това вече не мога да си спомня!

— Жалко.

— Но мога да проверя. — Той придърпа телефона, набра номера със средния си пръст и зачака. — Ало, Пепче, ти ли си? Аз съм я! Ще дойда, ще дойда, не съм те забравил, гълъбице моя! Слушай, я провери в картотеката кога е идвала при нас госпожица… как беше? — Казах му. — Ефросина Пиперкова. Да, чакам. — Той постави слушалката върху вилката нежно като перце и мечтателно поклати глава. — Знаеш ли какво дете е това Пепче? Капка. Ех, защо не бях на твоите години… Но не толкова дебел! — отсече той строго.

Замълчахме и известно време той барабани с пръсти по бюрото, а аз пушех.

— Ти защо я наричаш госпожица? — сети се внезапно той и пак се втренчи в мен.

— Тя така се представи — сепнах се.

— Представила се е, ама е раждала. Знаеш ли го това?

— Не — натиснах цигарата си в пепелника и извадих нова. — Има дете ли?

— Е, има. Силно казано. Дала го е в дом „Майка и дете“ и оттогава няма. Но си спомням, че първия път я доведоха тук точно след като беше родила и дала бебето в дома. Силна депресия с безсъние, слухови и зрителни халюцинации. Плюс истерия. Компютър е това тук, млади човече, не е лукова глава! — той почука челото си с универсалния си среден пръст.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Хилядо деветстотин шестдесет и четвърта. Златна си, Пепче. И хилядо деветстотин седемдесет и осма. Благодаря ти, чедо! Всичко хубаво! — Перцето пак легна в гнездото си. — Е, разбра ли? Първия път три месеца, втория — четири. Диагнозата — същата.

— А познавате ли един дъновист, Бараков?

— Бараката ли? Този мошеник! О-о, мани го!

— Защо, от какво сте го лекували?

— От бръмбари. Нищо му няма на него. Той е от тия луди, дето отлично знаят къде е килерът с конфитюра. Нещастник. Застудее ли времето, току го хване шамата. Ама е хитрец — втори като него няма!

След посещението при здравите болни и лудия професор кръвната ми захар навярно бе спаднала наполовина, защото неистово ми се прияде сладолед. Минах през „Шератон“, където се почерпих с две мелби, след което се насочих към къщи. Наближаваше шест и всеки момент щяха да изключат тока. Позвъних, но Варка не ми отвори и се бръкнах за ключовете. Напипах кутията с новата брава в джоба си и реших да помоля Гогошинов да я монтира.

Варка очевидно си беше тръгнала, макар че обикновено ме чакаше поне до седем. Казваше ми „Шефе, ще поседя с теб, докато дойде тока, че направо ми дожалява да те оставя сам!“ Днес обаче жалостивостта й явно не бе в големи дози. Спомних си омърлушената й физиономия от сутринта, както и вялото й настроение на обяд. Нима толкова се бе уплашила от това писмо, та бе изоставила своя чичко Шеф сам насред гората, която щеше да потъне в мрак всеки миг?

Не ми се вярваше много, макар че не беше изключено. И все пак едва ли момиче като нея щеше да се хване на подобна оперетна заплаха. „Червеният скалп“, глупости! Всичко това целеше да насочи моя милост в погрешна посока. Това, че си бе тръгнала, най-вероятно се дължеше на някакви лични проблеми, а нищо чудно и на ежемесечно неразположение. Бившата ми съпруга в подобен период ставаше зла като оса, надушила пресни рибешки черва.

Поседях десетина минути с врат, свит в раменете, очаквайки тъмнината да се стовари върху главата ми като касапски чук, но шест отмина, екотът от камбаната на „Свети Седмочисленици“ от-кънтя в небитието, а токът все така благословено си течеше по жиците. Тъкмо зарадван, тръгнах към спалнята, за да отпусна схванатия си гръб, и ето че чукът ме халоса. „Господ забавя, но не забравя“, спомних си поговорката, с която се маризехме в гимназията. Довлякох се опипом до леглото и се проснах отгоре му в мрака.

Затворих очи и си обещах да не мисля за нищо, което през първите няколко минути успях да направя. Но постепенно в главата ми се занавървяха въпроси и отговори и си казах: защо пък да не съчетая полезното с приятното? И тъй, опитах се да систематизирам случилото се през последната седмица.