Иван Голев - Смъртта на Плъха

След като си изпуших цигарата, се разходих да видя какво друго липсваше. Огледът показа, че нищо — разните документи, ценни книжа, кредитни карти и чекови книжки си стояха в малкия тайник, достъпен само за човката на гайгеров брояч. Парите бяха в портфейла ми в десния вътрешен джоб. А разните екзотични джунджурии по библиотеката и бюрото, както и картините в хола, и компютърът, и неразопакованият телевизор или се бяха оказали твърде обемисти за посетителя ми, или не бяха го интересували. Така че той по всяка вероятност отлично бе знаел какво да търси и го бе намерил. Освен ако не беше някой пълен глупак, сметнал, че единствено в заключената касетка може да има нещо лъскаво и скъпо.

Телефонният звън ме върна в хола и чух уплашения глас на Варка.

— Шефе, получих някакво писмо! Ей сега го извадих от кутията.

— Какво пише?

— Срам ме е да ти го прочета!

— Нищо, пресрами се.

— Ами… пише „зарежи го тоя дебелак, ако ти е мил червеният скалп“. Ох, направо ми се повръща!

— Недей — помъчих се да я разубедя, — месцето беше крехко. Буквите от вестник ли са?

— Да. Най-различни.

— Добре, запази го, ще ми го донесеш.

— Ама аз какво да правя? Ако някой…

От нея знаех, че живее с куцата си майка и тринайсетгодишното си братче. Двамата трудно щяха да я защитят от някой дивак с остра томахавка. Но какво друго можех да й предложа?

— Слушай. Предполагам, че който го е написал, е искал да те сплаши, не да те коли. И аз получих подобно писмо.

— Сериозно?

— Най. Освен това ми липсват някои важни неща. И все пак, ако много те хване шубето, можеш да преспиваш в кабинета ми. Искам обаче: добре да се изясниш с майка си, защото не желая тя да свали моя скалп.

Варка се разсмя бледо — личеше, че е разтревожена.

— Добре. Ако има нещо, ще ти се обадя. Ако не, кога да дойда?

— В понеделник, като всеки примерен служител.

Тя измърмори едно неясно дочуване и в ухото ми запука сигналът на централата.

Следобедната фиеста, на която бях възнамерявал да се отдам по стар съботен парижки обичай, ме беше отминала като експресен влак — селска-та гара. Изчаках поне съседите ми да се наспят и звъннах на вратата отдясно.

Господин Гогошинов, баща на три невръстни деца, ме посрещна по развлечен небесносин анцуг препасан на кръста с чер колан.

— Здравейте — усмихнах му се до кътниците, — днес трябваше да дойдат едни мои роднини от Пловдив. Дали не са идвали около обяд?

Той сви рамене.

— Не знам. Никой не ни е звънял. Ние с жената затваряхме чушки и си бяхме вкъщи. Вярно, на балкона…

Две сополиви хлапета прегърнаха изотзад масивните му крака и залепиха бузи на тях като на дорийски колони.

— А Рачкови дали са тук? — кимнах към вратата зад гърба ми.

— Не, те са на Своге. Бият плоча на къщата и заминаха още вчера. Ако роднините ви дойдат, какво да им кажа?

— Благодаря, тук съм си вече. — А и дано имат късмета да дойдат, помислих си. — Извинявайте. Довиждане, деца!

Двете ми комшийчета се скриха зад задника на баща си, а аз — зад своята врата. Отидох в кухнята, сложих в машинката кафе и, докато чаках да кипне, с вгорчен език си заблизах раните.

В понеделник първата ми работа беше да се обадя в едно прясно излюпено вестниче, „Куриер 6“, и да дам обява, че търся да купя часовник „Ролекс“.

— Заплащане — във валута — добавих на младия женски глас и си дадох телефонния номер, плюс фамилията — Влаев. — Колко ще струва съобщението?

— Безплатно — осведоми ме гласът и затвори.

Варка се появи точно в девет и половина с по-щръкнала от обикновено коса и сънено лице. Не я разведри особено нито кафето, нито ябълката, която бях излъскал с кърпата като паркета на Ермитажа. Тя ми подаде плика и ме загледа с унило-тъжен поглед.

Буквите бяха същите като върху моя лист, вероятно дори от същия вестник.

— От два вестника са — прочете мислите ми тя. — От „Дума“ и от „Демокрация“.

От беглите си занимания с родната журналистика бях добил представа чий е единият и чий — другият. Излизаше, че моят род като че ли бе обречен да го заплашват и отдясно, и отляво. Все-ки с късмета си.

— Затова ли си тъжна? Предпочиташе да е само от единия ли?

— Все ми е тая. Писна ми и от едните, и от другите. Вчера беше Задушница, ходихме на гроба на баща ми… Майка ми едва намери малко брашно, да опече курабии. А те само се дърлят!

Право беше детето да е унило. Почувствувах се без вина виновен и с бащинска несръчност я погалих по главата.

— Не се бой, мойто момиче. Всичко ще се оправи. А за червената си косица не се безпокой. Никой няма да те вземе за манекен на комунизма.