Иван Голев - Смъртта на Плъха

Нора Казакова се изправи и отиде до шкафа, където с рязко движение отвори една от вратичките и аз се приготвих в следващата секунда да видя насреща си пистолет. Вместо него в ръцете й се появи метална кутийка валидол, чието капаче тя отвъртя с треперещи пръсти.

— Какъв грубиян сте! — изрече със стиснати устни, защото хапчето вече бе под езика й.

Отдъхнах тихичко и прибрах картата си. Изчаках я да седне и да посмуче хапчето си, като през това време зачоплих една кожичка на дланта си. Чудех се какво ли ще каже, когато отвори уста. Не съжалявах за тона си — има жени, които са като задръстени игрални автомати и трябва хубавичко да ги раздрусаш, за да влезе монетата и да проработят.

— През онази нощ бях тук. Може да го потвърди синът ми, който също си беше вкъщи. Не е нужно да изброявам часове — и в осем, и в десет, и в три, и в пет бяхме все тук!

— Само двамата ли бяхте?

— Че кой друг? — стрелна ме тя подозрително. — Двамата, разбира се!

— Интересно, че и господин… пардон, другарят Карастоянов също е бил в града.

— Какво интересно има?

— Ами това, че в една прекрасна съботна вечер, каквато е била вечерта на осемнайсети срещу деветнайсети август, вместо на хладина в Драгалевци, вие всички сте били в горещата София сред напечените бетонни стени.

— Тук вечер е хладно — измънка тя, сама не-убедена, и припряно посегна към цигарите на масата.

Оставих я да си ги пуши. Ще я черпя, как ли пък не!

— Вижте, другарю…

— Господин Дяков.

— Добре. Господин Дяков. Вие къде сте работили преди да… да почнете частно?

Ох, боже, този нашенски манталитет! Държавно — частно. Като че ли бях лепил някъде джапанки за чест и слава, а после хоп — отварям магазинче и почвам да ги лепя за пари.

— Бях в чужбина.

— Разбирам. Ако бяхте в нашта система, не можеше да не съм чувала за вас. Такъв мъж…

Лицето й се озари от сластна усмивка. Сменяше тактиката. Изкуших се да си представя как на плешивото теме на нейния мъжкар порастват чифт чудесни рога и как собственият му Рожен го погва из вилната зона. Само че за подобно дело щеше да потрябва креват на бетонни подпори.

— Да, забелязват ме отдалеч — признах миролюбиво.

— Господин Дяков, нека да говорим като колеги — тя приседна по-близо до мен и постави месестата си длан с масивен златен пръстен върху масичката. — Ще ви призная, че с Димитър Боцев никога не сме били в особено близки отношения. Не знам дали знаете, но той беше… — тя отмери с ръка от пода височината на десетгодишно дете. — Преди години първият ми съпруг ме напусна и аз останах, така да се каже, на улицата. И тогава една моя приятелка ме заведе в театър „Ателие“ и ме запозна с Дими. В началото изобщо не допусках, че един ден може да се омъжа за него. Та той беше… как да ви кажа, много особен. Беше пълен с комплекси, нали разбирате — тя пак показа ръста му, — все искаше да доказва колко е велик. Е, вярно, някои неща му идеха отръки… Беше добър дърводелец, умееше да рецитира. Например „Опълченците на Шипка“ го правеше като стария Кисимов, не знам помните ли го. Та всъщност в началото той се лепна за мен, ухажваше ме, подаряваше ми цветя, искаше да идвам в театъра и да гледам всичките им постановки. И някак си неусетно свикнах с него, пък и нали ви казах, сама жена, с дете. Оженихме се през седемдесет и осма година. Вие женен ли сте?

— Разведен съм.

— О-о… Аз се колебаех, но приятелките ми ме кандърдисаха… Какво пък толкова. За жена не в първа младост това не е най-важното. Имах си професия, син — е, — сините й очи блеснаха с не-определим блясък, — в края на краищата никой не е светец. Така де! Дими също не беше, да ме прощава, че е покойник, ама… След като се оженихме не един и два пъти съм го хващала, че кръшва… Нали ги знаете по театрите какви са, има едни бабички разпоредителки, на които ако им изрецитираш някой любовен монолог, и те облещват ей такива очи… Колко му е зад завесата да я прикоткаш такава! Не ви го казвам, защото му се сърдя, лека му пръст! Човещина е. Пък и ние двамата не сме имали общ живот, че да го ревнувам. Е, преди години… малко. Казвам ви ги тези неща, за да видите, че го приемах съвсем естествено. Животът, господин Дяков, си е една сделка, каквото и да говорим. Това чувства, романтика са работи за книгите, докато в живота човек си прави сметката. Не искам да кажа, че трябва да сме груби материалисти, има си граница. Но все пак…

— Права сте — наложи се да призная. — Интереса клати феса.

— Точно така! Добър психолог сте! — Ако продължавах да си кротувам, нищо чудно да ме канонизираше за светец. А уж бях грубиян. — Та затова аз често си стоя тук. Това апартаментче е ведомствено, малко е, но поне съм си сама. А горе се качвах да го поопера, да му сготвя — мъж е все пак, женска ръка трябва да го обслужи.