Иван Голев - Смъртта на Плъха

Въздъхнах.

— Как? Как го е убила?

— О, боже! Има толкова начини. Може да е напоила един канап с бензин и да го е проточила отвън към мазето.

— Вратата е била заключена.

— Тя я е заключила. И докато брат ми е спал, запалила е канапа и се е измъкнала.

— Добре, това ще го проверя. Къде е била в нощта на пожара и така нататък…

— А защо не допуснете, че синът й Манолчо, който е електротехник, може да е направил нещо, с което да предизвика пожара.

Усетих как се изпотявам. Кой, по дяволите, беше ченгето — аз или тя?

— Но в такъв случай убиецът не е снаха ви, а племенникът ви?

— Манолчо? Никога! — ужаси се изведнъж тя. — Давам ви само пример! Ако знаех как е станало, щях ли да се обръщам към вас?

Права беше, пустата й госпожица Ефросина Пиперкова! Като политик, поставен натясно от досадния журналист, направих се, че дълбоко-мъдрено размишлявам.

— Трябва да ви призная, че за причината да потърсите мен, а не милицията, се бях досетил. — Трънки, изобщо не беше ми минало през ума! — А и следващият, когото щях да помоля за разговор, беше снаха ви. Вие май живеете в един жилищен комплекс с нея?

— Да, за съжаление. Макар и в противоположни краища.

Като кучето и котката, помислих си, чиято пресечна точка е вилата в Драгалевци.

— Между другото, чух, че е имало някакъв конфликт между ваш близък и брат ви.

Онзиденшната подозрителност светна в очите й.

— Какъв конфликт?

— Някакъв ваш познат или близък е гонил брат ви с брадва…

Госпожица Пиперкова преглътна на сухо, но ръката й, с която посегна към чашката, беше твърда. Тя отпи последната глътка и без да предизвика никакъв звук, остави чашката в чинийка-та.

— В това няма нищо сериозно. Да, имаше такъв случай… Просто спориха с брат ми и…

— И все пак брадви, пушки…

— Да, да, сетих се. Карастоянов ви е казал. Нали?

Потвърдих.

— Уверявам ви, не беше насериозно. Просто моят познат се беше афектирал малко и… — Поклатих глава, но недоверието явно е било изписано на лицето ми, защото тя втренчи тъмните си очи в мен и в тях отново видях насмешка. — Смятате ли, господин Дяков, че ако моят познат можеше да бъде заподозрян, щях изобщо да ви занимавам с тази история?

— Шефе, търсят те.

Взех слушалката.

— Дяков слуша.

— Добър ден. Вие не ме познавате, а аз чух за вас от колегите. Служа в пожарната в Горна Баня. Разузнавач съм.

— Да…

— Ами, бях на пожара в Драгалевци. Може ли да се видим?

— Дадено. Кога?

— Ако можете, веднага. По работа в града съм, после трябва да се прибирам.

Уговорихме се за църквата „Света неделя“ след половин час. Младежът ме попита как изглеждам и аз му спестих два килограма. В края на краищата беше разузнавач. Обух си обувките и махнах на Варка.

— Няма да отваряш на непознати — заканих й се с пръст. — И не си си изяла още ябълката.

Денят беше хладен, ала слънчев. По улиците беше пълно с хора, половината от които се бяха наредили на всевъзможни опашки, а другата половина циркулираха между тях, чудейки се навярно на коя да застанат. Бях един от малцината, които не се интересуваха от кризата. Курсът на долара беше станал такъв, че най-дребните пари в джобовете ми бяха двайсетолевките. Режимът на електричеството не ми пречеше — бях си купил няколко дузини дебели свещи, както и газов котлон за кафето. Телевизорът „Грундиг“ още стоеше в кашона си, а що се отнася до вестниците, бях прочел по един брой от всеки и това ми стигаше, за да знам какво ще пишат в близките шест месеца.

Безразличието ми в тези тежки за страната дни може да се стори някому цинично, но наистина не ме беше грижа за проблемите на другите. За четиридесет години се бях наслушал, нагледал и напатил на житейски превратности. И да исках, не можех да помогна на всичките тия хора. Интересуваше му все повече само едно — да стегна примката около врата на Влаев.

Заварих разузнавача пред входа на църквата строго да гледа някакъв хлапак с цигара в устата. Чакаше го навярно да си метне фаса в купчината сухи листа под дървото, та да му извие врата. Приближих се и по този начин спасих хлапака.

— Вие сте, нали? — подадох му ръка.

— Здравейте — кимна ефрейторът и се представи. — Казвам се ефрейтор Василашки.

— Да пием по едно кафе отсреща — посочих пластмасовите масички на тротоара.

— Може — съгласи се ефрейторът и поглади с ръка възрожденското си мустаче.

— Слушам ви — подканих го, след като се настанихме на една халтава масичка.

Той сръбна уставно от чашката и я постави обратно.