Иван Голев - Смъртта на Плъха

— Тц, тц, какъв срам! Ще направиш ли кафе?

Додето се бръснех в банята, чух, че телефонът иззвъня. Варка поговори известно време, после дойде и почука.

— Шефе, извинявай. Пиперкова е.

— Какво иска? — измърморих още замаян.

— Пита какво става и имаш ли нужда от нея?

— Много, да. Да дойде с една балалайка и да ми посвири.

Варка се покашля пред вратата.

— Какво да й кажа?

— Какво, какво… Добре, покани я — хрумна ми изведнъж да я разкарам. — След час, ако може.

Токчетата на помощничката ми затракаха по посока на телефона.

Малко по-късно седях пред стъклената масичка и сърбах ароматното бразилско кафе. Лошото ми настроение се вдигаше от мен като влажно изпарение над росна ливада. Спретнатата млада жена насреща ми, слънчевият ден зад прозореца и горещата течност, слизаща към стомаха, ми връщаха добрата форма. Можех отново да мисля с главата си, временно излязла от строя.

— Какво ще кажеш, ако се откажем от случая — попитах, палейки първата Си цигара.

Варка се замисли на бюрото си.

— Защо?

— Защото няма сериозни улики. Да не кажа никакви. Някакъв си театрален плъх се е нафиркал и не е успял да се събуди навреме, за да избяга от пламналата си къща. Това е.

— А защо сестра му обвинява жена му?

— Защото много често снаха и етърва са като куче и котка.

— Коя е кучето и коя — котката?

— Тази, която гони плъха, е котката.

— Ако плъхът е голям, той я гони — уточни Варка.

— Така е — признах. — Но нашият покоен герой не е голям.

— Откъде знаеш?

Замислих се.

— Права си, не знам. Искаш да кажеш, да не бързам да се отказвам.

— Не мисля, че ще дойде някой ей-така, без нищо, и ще обвини човек, колкото и да го мрази.

Пак се замислих. В Париж не бих се почудил, ако това станеше, но Варка може би беше права за нравите на сънародниците ни. Спомних си и думите на служителя от експертната служба, който само предпазливо повтори записаното в тетрадката. Прекалено рано вдигах бялото знаме. Добре, нека изчакаме какво ще каже днес госпожица Пиперкова.

Когато пристигна, тя зае мястото си на канапето с увереността на цирков пудел. Сложи лапички на масата и зачака кафето си. Не беше в черните се одежди, а в някаква пъстра развлечена рокля, сякаш ушита от сарафана на танцьор на казачок. И чантата й беше с десетина години по-млада. Изобщо, беше се лъснала като стара обувка в празничен ден.

Бях решил да бъда по-сдържан от първия път, за да не оставям у нея излишни илюзии. Изложих й накратко заключението на пожарните експерти, както и своето собствено виждане.

— Склонен съм да смятам, че се касае за злополука, не за престъпление.

Тя ме изгледа с насмешка и зле прикрито презрение.

— Отказвате се, така ли?

— Не знам какво да ви кажа. Не виждам мотивите за убийството, нито пък начините, по които е било извършено. Впрочем, защо пожарникарите не са предали следствието на милицията, а са го приключили.

— Защото им е все едно — вдигна тя рамене.

— Добре. А защо вие не се обърнахте към милицията, а сте търсили частен детектив?

Насмешката й сега беше повече от очевидна.

— Как ще обвиня снаха ми пред милицията, когато тя самата работи при тях!

Варка постави чашката с кафето отпреде й и си помислих, че жената си го бе заслужила. Почерпих и нея, и себе си с цигара.

— Добре, отговорете ми все пак защо би го направила. Сама казахте, че брат ви я е приютил със сина й, оженил се е за нея, дал й е закрила. А тя да постъпи така неблагодарно.

— Хе! Та вие не я познавате. Това е едно същество без всякакви скрупули.

— И все пак.

— Много е просто. Тази пепелянка е любовница на Карастоянов. Той самият не живее с жена си, разделени са. Сега след случилото се къщата и имотът остават на снаха ми. Оня, запасният, ще се разведе с жена си, ще сключи брак с вдовицата и ще бутнат плета. Могат цял палат да си вдигнат с трите декара!

— Разбирам — поклатих глава. — А ако докажа, че снаха ви е убийца, тогава имотът ще остане за вас.

Тя зяпна при думите ми, сякаш я бях ощипал на неприлично място. После върху дългото й лице се появи гримаса на обида и мъка.

— Може и така да се каже — изхленчи тя. — Разбира се, всеки би си го помислил. Но за мен тази къща е нещо повече от имот. С нея са свързани… — тя бръкна в чантата си и извади познатата огромна кърпа, — спомени. — Изсекна се и мушна кърпата в ръкава си. — Добре, дори да приемете, че имам сметка. Нима ще оставите тази жена да уреди живота си върху трупа на един човек, когото е убила?