Иван Голев - Смъртта на Плъха

— Добре. Няма какво да се лъжем. Още когато ти се появи на хоризонта, се поинтересувах какво търсиш тук и се поразрових из досиетата. И когато ти съдействах за оная карта, допусках, че тя едва ли ще ти трябва само за да се правиш на мис Марпъл. Нещо повече, по пътя на логиката се досетих и за нещо друго — че ако тръгнеш да раздаваш справедливост, неизбежно ще се насочиш към някои конкретни личности… Някои от тях са свидетелствали на времето срещу баща ти, а има и една друга личност, която… е, добре, която също е от тях, но в момента е от новизгрелите политически звезди.

— Пикая на новите ви политически звезди! — изсъсках и понечих да продължа, ала се наложи да млъкна. Посрещнах госпожата и госпожицата с лъчезарна усмивка и потупах бащински Варка по ръката. — Сега ще си хапнем, нали?

— Както кажеш, шефе — отвърна тя привидно покорно, но очите й светнаха. Естествено, при тия войнишки дажби по магазините!

След връщането на двете дами общото настроение се повиши, само напрежението между мен и Перо някак остана да звънти над масата. Постарах се всячески да го скрия и, когато чиниите се появиха пред нас, то като че ли само изчезна. Госпожа Алашка, позамаяна от виното, се разбъбри и дори разказа няколко вица, които майорът изслуша с одобрително превъзходство. Аз приключих с пиенето, а Варка така си угоди, че след половин час вече дишаше тежко като ловец на бисери след успешен ден.

В края на вечерята всички бяхме толкова сити, че като че ли не остана и сянка от онзи разговор, който бе накарал Перо да изглежда напрегнат. Той самият сияеше от доволство.

— Нямаше ли такъв филм навремето — „Голямото плюскане“? — попита и сподави оригва-нето си.

— Имаше — осведомих го, — и днес той е единственият, все още забранен в Източна Европа.

Когато се прибрах, главата така ме болеше от виното, че с носталгия си спомних за масажите на Жизел. Дванайсет минаваше, но в Париж не беше толкова късно. Седнах зад бюрото и набрах номера.

— Альо? — чух след малко гласа й. Не беше сънен, навярно току-що се беше прибрала и седеше по обичая си с подвити под себе си крака на дивана.

— Жизел, аз съм, мойто момиче. Здравей!

— О-о, татко-о! — Българският й беше добър, но смешен. Докато бяха живи родителите ми, тя идваше лятно време на гости и ми носеше новини. — Какво правиш?

— Нищо. Ходих да вечерям. Ти как си?

— Нормално. Тръгнах на лекции. — Беше записала биология в Сорбоната. — Кажи ми ти как си!

— Какво да ти кажа, оправям се. Спретнах апартамента, открих малка фирма.

— Станал си флик, а? Ште ме убиеш!

— Теб — не, мойто момиче. Други… Получаваш ли парите?

— О-о, да… — тя замълча.

— Какво има, не е ли наред нещо?

— Не, не, всичко е наред, не се безпокой.

— Майка ти как е?

— Настинала е, кашля. Има някакъв грип тук.

— Кажи й да взима витамини. Ако имаш някакви проблеми с парите, не се срамувай.

— Купих си един мотопед, „Хонда“…

— Това ли било! Ще ти пратя парите, не се безпокой. Само че внимавай, тия щураци по улиците… карай бавно и вдясно!

— Добре, татко, бъди спокоен. Ште ми се обаждаш ли?

— Разбира се. Ако искаш, обаждай ми се и ти. Не се грижи за парите, ще ти плащам сметката, колкото и голяма да е.

— О-о, папа… Няма ли да си лягаш вече, там е късно, нали?

— Ще си лягам, мойто момиче. Хайде, бъди здрава! Лека нощ!

— Лека ношт! — прошепна тя в слушалката и чух пукот от целувка.

Разговорът, наред с малко тъжната радост, остави в устата ми металически вкус. Бях говорил главно за пари — като че ли с тях се бях опитал да заплатя избягалата си отговорност, всекидневното си отсъствие в името на една налудничава цел. Ала беше късно за угризения. Отворих тефтерчето си и набрах следващия номер.

Навярно го бях събудил, защото гласът му беше провлачен и ядосан.

— А-ло-о! Кой е?

— Аз съм. Позна ли ме?

— Кой се обажда? — видях го как се надига разгневен на лакът.

Ухилих се злобно.

— Сам ще се сетиш. Обаждам ти се да ти кажа, че вече съм тук. Пази се.

— Кой си ти? — попита с внезапно притихнал глас и разбрах, че се е досетил.

— Пази се — повторих и затворих.

Камбанката на вратата беше вече пресипнала, когато станах и надникнах през шпионката. Едно оранжево слънце грееше насреща ми, мъчейки се да ме заслепи. Загърнах халата на корема си и отворих.

— Шефе, жив ли си! — Варка ме огледа с искрена уплаха.

— Ох, успал съм се. Извинявай. Колко е часът?

— Десет минава. Втори път идвам, помислих да не ти е станало нещо…