Иван Голев - Смъртта на Плъха

— Това, което правя, може да ми докара неприятности… — той потърси подкрепа у мен, но освен цигара друго не получи. Свали си фуражката, оправи запотената си коса и, пуфкайки насреща ми, ме погледна умолително. — Ама не мога да не ви го кажа… Според мен тоя пожар не беше случаен. Няма как да е станал. Някой му е помогнал.

— Защо така смяташ? Нали може на „ти“?

— Може… Ами защото, когато оглеждах варела, не открих никъде отвор, от където да е пропускал. Беше хубав, западен варел. Имаше плътна метална запушалка със законтрящи скоби и тя беше здраво завинтена за гърлото. Според мен варелът е гръмнал след като първо са се запалили дървата, пластмасовите касетки и всичко друго. А пък онова късо съединение в печката е могло да стане после, при пожара. От високата температура проводниците омекват като макарони.

— Защо не каза това на твоите шефове?

— Казах им го. И те се чудеха. Но после решиха, че все пак така е станало. Пък и им се обадиха от министерството.

— От кое министерство?

— На вътрешните работи. Някакъв шеф се обадил и им казал, че това е чудесен начин да се сплаши населението да не пълни бидони с бензин и да го трупа по мазетата. Точно тогава по бензиностанциите имаше големи разправии и дори се страхуваха да не станат золуми. Та един шеф от нашите излезе по телевизията и даде за пример пожара в Драгалевци, като призова народа да не се презапасява.

— Ясно. А ти защо реши да ми го кажеш това?

— Как защо? Защото потулиха работата. Не че имаше някакви други улики, но можеха поне да обърнат внимание на следствените органи. А след като нашите направиха това заключение и мина предаването по телевизията, всичко се приключи… Пък и да не съм се женил за тая пожарна! Имам още два месеца служба и после — шапка на тояга.

— Избра ли си вече тоягата? Искам да кажа — какво ще правиш след това?

Той отново се почеса по мустачето.

— Де да знам… Като чух, че вече има и у нас частни детективи, и си помислих, че един ден може и аз… Трудно ли е?

— Зависи.

— Това е… Исках само да ви помоля, ако е възможно да не ме замесвате. При нас всички знаят, че сте се появили на хоризонта и дори малко ги е шубе да не излезе, че не сме си свършили работата както трябва. Макар че нашата работа е да гасим пожари.

— Не се безпокой… как се казваш ти?

— Ефрейтор Василашки.

— Ефрейтор малкото ти име ли е?

— А-а, Пламен.

— Хубаво име за пожарникар. Пламене, не се притеснявай, разговорът си е между нас.

— Не че им се плаша, ама…

— Ясно. Благодаря ти! Обади ми се тъкмо навреме. Как ме намери?

— Е — той се понаду, — нали съм разузнавач. Не беше трудно.

— О’кей — тупнах го по рамото и едва не клапичнах масичката. — Като се уволниш, звънни ми. Може да измислим нещо.

— Ама наистина ли?

— Ще видим. Трай си засега.

След няколко безуспешни опита да вляза във връзка с госпожа Нора Казакова на работното й място, реших да я открия в комплекса „Обеля“. Когато Жоро настъпи педала на миришещата на газ и лук лада, помислих, че нещо не е разбрал. Мракът и мъглата над главите ни се сгъстяваха и вместо да се появят блокове, от двете ни страни се заредиха дъсчени огради, зад които навярно мучаха крави и квичаха свине.

— Сигурен ли си, че не караш към Каспичан? — попитах.

— Сигурен съм, защо? — попита на свой ред този ум-бръснач Жоро.

— Щото май от другата пресечка започва морковено поле.

— А-а, не — ухили се той, — тука е.

И от внезапно обзела го радост натисна продължително клаксона.

Кой беше казал, че всичко е кръг и затова противоположните краища се допират? Излизаше, че в София е също като във Вашингтон — сгради, после поля и ферми, после пак сгради. Жоро се оказа прав — след малко в дъното се замяркаха бозавите тела на бетонни чудовища с дребни очички. Когато навлязохме сред тях, група възпитани пионери безуспешно ни замери с камъни.

Бях се погрижил на изпроводяк да науча от госпожица Пиперкова адреса на снаха й, но това не беше достатъчно, за да го намеря. Изискваха се далеч по-сериозни разузнавачески дарби. След близо час лутане все пак открихме нужния блок и аз се почувствах горд като професор Шлиман. Оставаше да видя само как ще ме посрещне Хубавата Елена.

Бях очаквал Нора Казакова да е жена със самочувствие, но не чак дотолкова. Масивната й фигура и едра глава, увенчана с руса лъвска грива изпълниха рамката на вратата като страж — царската порта. Липсваше й само алебарда. И слава богу!

— Какво има? — попита гръмовно тя и почти всичките ми 132 килограма бяха полазени от ситни тръпки.