Иван Голев - Смъртта на Плъха

— Синът ви също живее тук, така ли?

— Да, стаята е негова. А аз спя ето на това — потупа дивана. — Не е много удобно, но свободата иска жертви. Вие къде сте били в чужбина?

— Франция. Боцев как се отнасяше със сина ви?

По очите й видях, че ако я оставех, щяхме да си говорим за Франция до утре. Въпросът ми я напрегна.

— Как да се отнася. Ами нормално.

— Понякога бащите не приемат добре доведените деца.

— Не, не мога да кажа такова нещо. Грижеше се за него, даваше му пари. Разбира се, когато беше по-малък. Сега той отдавна работи.

— А синът ви как се държеше с него?

— Ами и той така… Не са се карали. Е, случвало се е някой път да се сдърпат. Но го обичаше.

Имах чувството, че тази тема не й е особено приятна, затова я смених с още по-неприятна.

— А какво ще кажете за госпожица Пиперкова?

Тя замълча, обмисляше навярно с какво да започне.

— Тя е ненормална — изрече кротко и се наслади на думите си. — Чудя ви се как изобщо сте се хванали на въдицата й. Знаете ли, че е лежала в лудницата?

— Не — смутих се. — Кога?

— Хм, кога! Когато се оженихме с Дими. Ние се разписахме без всякакви церемонии, само двамата и кумовете. В делничен ден. Така че дотогава и не подозирах за съществуването й. Но после един ден той ми каза, че има природена сестра. Поисках да се запознаем, но той ме излъга, че не била в България. След година обаче се запознахме и аз научих къде е била.

— От кого?

— Е, от кого. София не е толкова голяма. Вие в Париж ли бяхте?

— Да. Кажете ми нещо повече за Ефросина.

— Ох, какво да ви кажа. Видели сте я. Това е едно маниакално същество, което страда от факта, че не е станала Грета Гарбо. Освен това беше болезнено влюбена в Дими. Щом дойдеше в Драгалевци, веднага му увисваше на рамото и Дими — това, Дими — онова, гледаше го в очите, като че ли беше господ.

— Това дразнеше ли ви?

— Защо да ме дразни! — раздразни се тя. — Да я ревнувам или какво? Правех се, че не я забелязвам. А тя се ядосваше от това и все гледаше да ме уязви за нещо. Аз не й отвръщах, какво ще се занимавам с откачени.

— А познавате ли един мъж с дълга бяла коса?

— Кой, нейния приятел ли? Бараков? И той е от същата партия. Не знам дори дали не са се запознали на Четвърти километър.

Информацията ми стигаше. Забавех ли се повече, рискувах в един момент да млъкна и тогава лекцията за Париж не ми мърдаше. Изправих се.

— Благодаря ви.

— Ама тръгвате ли си? Защо така изведнъж? Дори не ви почерпих с нищо.

— Благодаря, няма нужда.

Протегнах ръка и издържах продължителния й поглед. Докато слизах надолу с асансьора, се чудех какво съдържаше той — покана за танц или мълчаливо предупреждение?

В събота обядвахме с Жоро и Варка на „Копитото“, а два часа по-късно намерих върху бюрото в хола лист, на който с изрязани от вестник букви пишеше: „ЗАРЕЖИ ТАЗИ РАБОТА, ЗА ДА НЕ БЕРЕШ ЯДОВЕ!“

Който го беше донесъл, надали си бе правил труда да влиза само заради това. Отидох бързо в кабинета си и отворих вратичките на долапа в библиотеката — металната касетка я нямаше. Какъв глупак се бях оказал! Две неща бях отлагал да направя — да сменя бравата и да докарам най-сетне огнеупорната каса — и ето, че си плащах за мързела.

Седнах на креслото в хола и запалих цигара. Най-много ме удивляваше нахалството посред бял ден някой да се вмъкне в къщата ми и да тършува из долапите. След удивлението ме връхлетя гневът. А когато и той затихна, прехвърлих през ума си какво бях загубил.

Като оставим настрана няколкото стари бижута-реликви и два часовника „Ролекс“, в касетката имаше две дискети за компютъра. Точно те съдържаха онази информация, която бях събирал с цената на много време, пари и усилия, нужна ми да тикна господин Борис Влаев зад решетките. Ако той стоеше зад обира, моите козове срещу него много скоро щяха да му бъдат известни. И по всяка вероятност щеше да се втурне да заличава следите си.

Разбира се, бях взел предохранителни мерки. Същите тези сведения бяха записани на още две дискети и се съхраняваха в сейф в една швейцарска банка, а още един екземпляр, написан на машина, се пазеше в подобен сейф в Париж. Но бедата тъй или иначе си беше беда. Какъв глупак бях, какъв глупак!

Съществуваха още поне две възможности за извършителя на обира и тъкмо това ме смущаваше. „Тази работа“, която ме съветваха да зарежа, можеше да бъде и разследването на пожара — и тогава нещата ставаха още по-сложни. Защото заинтересованата страна можеше да бъде както частно лице, така и цяла институция. И тогава на горкия ефрейтор Василашки възрожденското мустаче можеше да клюмне като стръкче копър, попарено с вряла вода.