Иван Голев - Смъртта на Плъха

Изчаках я да си изпие кафето и да си изпапка ябълката, след което я накарах да набере отново номера на „Куриер 6“ и да даде обявата.

— С мъжа ми искаме да продадем два часовника „Ролекс“. Семейство Дякови. Телефонът ли? — тя продиктува номера на Влаев, благодари и затвори. — Защо е това? — прекрасните й очи гледаха все така унило.

— Ще си поиграем малко на криеница — успокоих я. — Нека сега нас ни търсят.

Оставих я да си решава кръстословиците, а аз се разходих до най-близкия „Кореком“ и купих възможно най-скъпата брава, която предлагаше заведението. С кутийката в джоба си спрях първото такси и му дадох адреса — хладилния завод.

Въпреки настойчивостта си, така и не открих Манол Станилов. Тук бил, някъде бил мръднал, щял да се върне — никой от колегите му в цеха не знаеше нищо съществено.

— Да не е в отпуска? — попитах накрая тантурест мъж, оказал се нещо като негов началник.

— Тцъ — завъртя той глава, — отпуската си я взе през август.

— Беше ми казал, че ще ходи на море. В Каварна.

— Ами, Каварна. Уредих му профсъюзна карта за Китен. Но баща му умря и не знам ходи ли, не ходи ли.

— За кога беше картата, помните ли?

— Чакайте да помисля. — Той пресметна бързо с късите си пръсти. — Втората половина на август. Картите са или от първи, или от шестнайсети… За какво ви е той?

— Имам един вносен хладилник, изгърмя му компресора. Пък се знаем с него от години.

— Трудна работа, но можем да измислим нещо — погледът му пресметливо се спря на златния пръстен върху малкия ми пръст.

— Хубаво, но първо искам да говоря с него. Довиждане.

— Казвам се Банишоров — представи се на сбогуване той.

От един по чудо работещ уличен автомат се обадих на Варка и я попитах къде иска да хапнем. Тя назова „Стадион“ — там понякога ходел президентът и нямала нищо против да се нахрани в негово присъствие.

Днес обаче той навярно беше на диета, защото нямахме късмет да се насладим на компанията му. Затова пък група подпийнали футболисти така дружно си пееха, че веднага ми стана ясно защо българските хорове печелеха медали в чужбина, а националният отбор — не.

Настроението на Варка не беше се приповдигнало особено от сутринта и изпитах угризение. Дали не сбърках, като я вкарах в позлатената си клет-ка, вместо да я оставя да си лети на воля?

— Напредваш в професията — похвалих я. — Това, дето ми го каза за вестниците, ми направи много силно впечатление.

— Е, не беше трудно… Снощи си поиграх малко.

— Баща ти от какво почина? — сетих се за вчерашната Задушница.

— Рак на белите дробове.

— А моят — на стомаха. Защо не ми каза по-рано, можех и аз да занеса по едно цвете на майка ми и баща ми.

Тя не отговори и аз повиках келнера за смет-ката. Като я гледах как вяло зяпа в пространство-то, никак не ми се щеше да я оставям сама, но работата си беше работа, моята — една, а нейната — друга.

— Аз ще се върна надвечер. — Бръкнах отново в портфейла и й дадох тридесет лева. — Можеш ли да купиш малко плодове от „Раковска“?

— Може. Какви?

— Първо, разбира се, ябълки. А после — каквото има.

Тя прибра парите, станахме и след малко се разделихме. Погледнах я как поставя един пред друг тънките си елегантни крака и някаква тъпа болка прободе пълния ми търбух. За да я прогоня, обърнах й гръб и вдигнах ръка на първото так-си, което минаваше по булеварда. Но и докато ръмжащият москвич ме отнасяше на изток, бол-ката, все така ме мъчеше и тънките Варкини крака се забиваха в мен бод след бод като игла на шевна машина.

Понятието „4-ти километър“ в юношеството бе разпалвало въображението ми като място, където хората се катерят по нарисувани на стената стълби, скачат от десетметров трамплин в басейн без вода и се мъчат да излязат през ключалките на вратите, като се засилват и се хвърлят с главата напред. Затова, щом шофьорът ме остави пред портала, първата ми работа бе внимателно да се огледам.

Скоро нездравото ми любопитство се смени с разочарование. Тези, които се мотаеха по пижами и халати из алеите, не бяха с нищо по-луди от онези, които висяха по опашките или се тълпяха пред будките за вестници. Разликата навярно беше само в това, че онези псуваха правителството и комунистите, а тези — санитарките и готвача. Което, погледнато по-общо, беше едно и също.

Намерих административната сграда и потърсих директора или някоя друга клечка, конто да ме упътят откъде да получа информация. Не исках да размахвам картата си като ветрило пред носовете им и се опитах да привлека вниманието на неколцина, като само казвах по едно „извинете, може ли…“ Ала мъжете и жените в бели престилки ми хвърляха по някой сразяващ поглед, сякаш ми викваха „ей, стой настрана, да не те натикаме пак зад решетките!“ и аз взех да се отчайвам.