Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Нямам кой знае какви познания по история — в нашето училище изучавахме само изкуства, — но мисля, че японското правителство започва да упражнява контрол над Корея в края на Руско-японската война, а след няколко години взема решение да я присъедини към една разрастваща се империя. Сигурна съм, че на корейците това не им се е харесало особено. Нобу заминал с малка армейска група за там, за да държи положението под контрол. Късно един следобед той придружавал командира си по време на посещение в село край Сеул. На връщане към мястото, където били привързани конете им, патрулът попаднал под обстрел. Като чули ужасяващия писък на снарядите, командирът понечил да слезе в окоп, но бил стар човек и се движел със скоростта на пълзящ по скала рак. Миг преди снарядът да падне, той все още се опитвал да намери място да стъпи. За да го спаси, Нобу се хвърлил отгоре му и го прикрил с тяло. Старецът обаче не разбрал правилно жеста му, понечил да се измъкне изпод него и вдигнал с известно усилие глава; Нобу се опити да я бутне надолу, но снарядът паднал, убил командира жестоко ранил Нобу. По-късно същата година му отрязани лявата ръка над лакътя.

Когато за пръв път видях забодения му с игла ръкав, не можах да се сдържа да не извърна ужасени очи. Не бях виждала никога човек, загубил някой свой крайник, макар че и не бях дете — един от работниците на господин Танака веднъж си отряза върха на пръста, докато чистеше риба. Колкото до Нобу, много хора смятаха, че ръката е най-малкият му проблем, защото кожата му беше като огромна рана. Трудно е да се опише как изглеждаше и може би би било грубо от мои страна дори да опитам. Просто ще повторя какво каза веднъж една гейша за него: „Винаги щом погледна лицето му, се сещам за разпукнал се на жарта батат.“

Огромните врати се затвориха и аз се обърнах към председателя, за да отговоря на въпроса му. Една чиракуваща гейша можеше, ако иска, да си седи безмълвна като икебана, но аз бях решена да не пропусна тази възможност. Дори да му направех и най-нищожно впечатление — като следа от детски крак върху прашен под, — това щеше да е някакво начало.

— Господин председателят ме попита дали за пръв път ще гледам сумо. Да, за пръв път и ще съм дълбоко благодарна за всичко, което господинът прояви добрината да ми обясни.

— Ако искаш да разбереш какво става, по-добре питай мен — намеси се Нобу. — Как се казваш, момиче? Преди малко не можах да чуя добре заради шума.

Извърнах се с огромна мъка от председателя към него — като гладно дете от пълна чиния — и отговорих:

— Името ми е Саюри, господине.

— Ти си по-малката сестра на Мамеха, но защо не си „Маме“ или нещо от сорта? — каза той. — Не е ли това една от вашите глупави традиции?

— Да, господине. Но според астролога всички имена с „Маме“ се оказаха неблагополучни за мен.

— Астрологът! — изрече презрително Нобу. — Той ли ви избира имената?

— Аз съм тази, която избира — намеси се Мамеха. — Астрологът не избира имена, а само ни казва дали са приемливи.

— Някой ден ще пораснеш, Мамеха, и ще престанеш да слушаш глупаци — каза в отговор Нобу.

— Хайде, хайде, Нобу сан — обади се председателят. — Ако те чуе човек, ще си помисли, че си най-модерният човек от тази нация. А не съм срещал някой, който по-силно от теб да вярва в съдбата.

— Всеки си има съдба. Но нима е нужно да идеш на астролог, за да я откриеш? Да не би да ходя при готвач, за да разбера, че съм гладен? Но иначе Саюри е много хубаво име — при все че хубавите момичета и хубавите имена невинаги вървят заедно.

Започвах да се чудя дали следващите му думи нямаше са например: „Каква грозна сестра си си взела, Мамеха!“ или нещо подобно, но за мое облекчение той каза:

— Имаме случай обаче, когато името и момичето си подхождат. Дори мисля, че ще е по-красива от теб, Мамеха!

— Нобу сан! На никоя жена не й е приятно да чуе, че не е най-красивата наоколо.

— Особено на теб, нали? Но по-добре да свикнеш с това. Тя има невероятни очи. Обърни се към мен, Саюри, да ги погледна още веднъж.

Не можех да гледам надолу към рогозките, след като той искаше да види очите ми. Нито пък да го погледна открито, без да му се сторя прекалено дръзка. Тъй че след като погледът ми се полута малко, сякаш търсеше сигурно място върху лед, аз най-сетне го спрях върху мястото около брадичката. Ако можех да накарам очите си да не виждат, със сигурност щях да го сторя, защото чертите на Нобу приличаха на лошо моделирана глина. Не бива да забравяте, че тогава все още не знаех нищо за трагедията, която го бе обезобразила. И когато се питах какво ли му се е случило, не бях в състояние да спра ужасното усещане за тежест.