Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Тъкмо тръгнах по каменните стъпала към вътрешността на сградата, когато забелязах две гейши да пресичат покрития с чакъл двор. Поклоних им се. В отговор те ми кимнаха и едната каза нещо на другата. Стори ми се странно, затова се вгледах по-внимателно. Сърцето ми се сви — едната бе Корин — приятелка на Хацумомо. Поклоних й се още веднъж и се насилих да се усмихна. Щом двете отместиха поглед, прошепнах на Мамеха:

— Госпожо! Току-що видях една приятелка на Хацумомо!

— Не знаех, че Хацумомо има приятелки.

— Това е Корин. Ей там е… или поне беше преди малко с една друга гейша.

— Познавам Корин. Какво толкова те притеснява? Какво може да ти направи?

Нямах отговор на този въпрос. Но щом Мамеха не се безпокоеше, не виждах причина аз да се притеснявам.

Първото ми впечатление от залата бе, че е огромно празно пространство, стигащо чак до покрива, под който някъде много високо слънцето проникваше през закрити с щори прозорци. Необятната шир преливаше от хорска глъч и дима от скарите вън, на които се печаха потопени в соева паста, оризови сладкиши. В средата имаше квадратен подиум — арената за борба, над която висеше покрив в стила на шинтоистки храм. Свещеник обикаляше в кръг около арената, напяваше благословии и поклащаше свещения си жезъл, украсен с къдрави хартиени ленти.

Мамеха ме поведе към един от предните редове. Събухме се и тръгнахме по чорапи по тясна дървена пътечка. Нашите домакини бяха на този ред, но нямах представа кои са, докато не забелязах един мъж да маха на Мамеха. Веднага разбрах, че това е Нобу. Нямаше съмнение защо ме бе предупредила за външността му. Дори от разстояние кожата на лицето му изглеждаше като разтопена свещ. В някакъв момент от живота си този човек бе получил ужасни изгаряния. Целият му вид бе толкова трагичен, че ми беше невъзможно да си представя каква ли агония е преживял. И без това след срещата с Корин се чувствах особено, а сега, кой знае защо, започнах да се притеснявам, че в негово присъствие ще се държа като глупачка. Следвах Мамеха по петите. Съсредоточих вниманието си не върху Нобу, а върху един много елегантен мъж до него на същата сламената рогозка. Беше в раирано мъжко кимоно. Щом го съзрях, почувствах, че ме обзема странно спокойствие. Той разговаряше с някого наблизо, тъй че виждах само тила му. Но ми се стори толкова познат, че за момент не можех да си обясня видяното. Беше ми ясно само едно — че той не би трябвало да е в тази зала. Преди дори да си отговоря защо, видях как един негов образ се обръща към мен на улицата в родното ми село…

И разбрах. Беше господин Танака!

Беше се променил по начин, който не бих могла да обясня. Видях, че вдигна ръка към гладката си сива коса, и останах поразена от изящните движения на пръстите му. Защо ли изпитвах такова успокоение при вида му? Може би бях в някакъв унес и не си давах сметка как всъщност се чувствам. Ако мразех някого на този свят, това беше господин Танака — трябваше да си го припомня. Нямаше да коленича до него и да кажа: „О, господин Танака, за мен е огромна чест да ви видя отново! Какво ви води в Киото?“ По-скоро щях да намеря начин да му дам да разбере истинските ми чувства, макар че това едва ли бе подобаващо поведение за една чиракуваща гейша. Всъщност през последните няколко години рядко се бях сещала за него. Но нямах намерение да съм мила с него и ако се наложеше да му напълня чашката със саке, щях но възможност да я излея на коленете му. Щях да му се усмихна, тъй като бях задължена да го направя, но това щеше да е усмивката, която тъй често бях виждала на лицето на Хацумомо. А сетне щях да кажа: „О, господин Танака, силната миризма на риба, която лъха от вас… ме изпълва с такава носталгия!“ Колко потресен щеше да е той! Или може би това: „Ах, господин Танака, изглеждате… едва ли не изискан!“ Макар като го гледах — вече бяхме съвсем близо до мястото му, — наистина изглеждаше изискан, по-изискан, отколкото бих могла да очаквам. Пристигнахме и Мамеха вече коленичеше, за да се поклони. И тогава той обърна глава и едва сега видях широкото му лице и острите скули… и преди всичко клепачите — плътно нагънати в ъглите и изумително гладки и плоски. И внезапно всичко край мен като че притихна, сякаш той бе вятърът, а аз — понесен от него облак.

Беше ми познат. Със сигурност някак по-познат и от собствения ми образ в огледалото. Но изобщо не беше господин Танака. А председателят.

Бях го видяла само в един кратък миг от живота си, но оттогава бях прекарала много, много мигове със спомена за образа му. Беше като песен, от която съм чула съвсем малко, но която съм си тананикала наум непрестанно. Макар, разбира се, мелодията да се беше попроменила с времето — очаквах челото му да е по-високо, а сивата му коса — не толкова гъста. Щом го видях, за миг се запитах дали това е наистина председателят, но изпитах неимоверно облекчение — знаех, че съм го открила.