Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Мамеха сан, сигурна съм, че си спомняте своето кимоно, което аз съсипах…

— Искаш да кажеш, че ти си момичето, което го издраска туш.

— Ами… да, госпожо. И макар да съм сигурна, че знаете, че зад цялата работа е Хацумомо, искрено се надявам, че някой ден ще съм в състояние да ви покажа колко дълбоко съжалявам за случилото се.

Мамеха дълго-дълго не сваля очи от мен. Нямах представа за какво мисли, но тя най-сетне каза:

— Можеш да се извиниш, ако желаеш.

Отдръпнах се от масата и се поклоних ниско, но преди да успея да кажа каквото и да било, Мамеха ме спря:

— Това би бил очарователен поклон, ако си селянка, дошла за първи път в Киото. Но след като искаш да изглеждаш културна, трябва да го направиш ето така. Гледай мен и се отдръпни по-настрани от масичката. Добре, седиш на коленете. А сега изпъни ръце и постави върховете на пръстите си върху рогозките пред себе си. Само върховете, не цялата длан. И не бива изобщо да разперваш пръсти. Все още виж дам разстояние между тях. Чудесно, постави ги на рогозката… китките една до друга… така! Е, сега изглежда добре. Поклони се колкото се може по-ниско, но дръж шията съвършено изпъната и не позволявай главата ти да се отпуска. И, за бога, не стоварвай цялата си тежест върху ръцете, иначе ще изглеждаш като мъж! Така е добре. Сега можеш да опиташ отново.

И аз й се поклоних още веднъж и отново обясних колко дълбоко съжалявам, че съм участвала в унищожаването на прекрасното й кимоно.

— Беше красиво, нали? Но сега ще забравим за него. Искам да знам защо вече не учиш за гейша. Учителките ми казаха, че преди да напуснеш, си вървяла много добре. Би трябвало да те очаква успешна кариера в Гион. Питам се защо госпожа Нитта е спряла обучението ти?

Казах й за дълговете си, които включваха и стойността на кимоното и на брошката, която Хацумомо ме обвини, че съм откраднала. Но и след като свърших, тя продължи да ма гледа студено. Накрая каза:

— Има и нещо, което не ми казваш. Като се имат предвид дълговете ти, бих очаквала госпожата да е още по-твърдо решена да види успеха ти като гейша. Със сигурност не би могла никога да й върнеш парите, ако работиш като прислужница.

Изглежда, несъзнателно съм навела засрамено очи, защо само след миг Мамеха като че започна да чете всяка моя мисъл.

— Опитала си се да избягаш, нали?

— Да, госпожо — отвърнах. — Имам сестра. Бяха ни разделили, но успяхме да се открием. Трябваше да се срещнем една нощ и да избягаме заедно… но после аз паднах от покрива и си счупих ръката.

— От покрива! Сигурно се шегуваш. Да не би да си се покатерила, за да погледнеш за последен път Киото?

Обясних й защо съм го направила.

— Знам, че беше глупаво от моя страна — добавих. — Сега Майка няма да инвестира и сен за обучението ми, защото се бои, че мога отново да избягам.

— Не е само това. Ако избяга момиче, съдържателката на съответната окия изглежда лоша в очите на хората. Така разсъждават тук в Гион. „Господи, ами че тя не може дори прислужниците си да удържи да не бягат!“ Ето какво си казват. По какво ще правиш сега, Чийо? Не ми приличаш на момиче, готово да преживее живота си като слугиня.

— О, госпожо… Бих дала всичко, за да поправя грешките си — отвърнах. — Вече минаха повече от две години оттогава. Толкова търпеливо чаках с надежда да се появи някаква възможност.

— Не ти приляга да чакаш търпеливо. Виждам, че имаш прекалено много вода в характера си. Водата никога не чака. Тя променя формата си, заобикаля препятствията и намира тайни пътеки, за които никой не се е сетил — дупчица в покрива или в дъното на кутия. Няма съмнение, че е най-подвижната от петте елемента. Може да помете земята, може да загаси огъня, да повлече парче метал и да го отнесе. Дори дървото, нейното естествено допълнение, не може да оцелее, без да се подхранва с вода. А ти си живяла, без да черпиш от тези сили, нали?

— Ами всъщност, госпожо, тъкмо водата бе тази, която ми внуши идеята да избягам през покрива.

— Сигурна съм, че си умно момиче, Чийо, но не мисля, че тази ти постъпка е най-умната. Тези от нас с вода в характера си не избират накъде да текат — носим се, накъдето пейзажът на нашия живот ни направлява.

— Мисля, че съм като река, стигнала до бент, и този бент е Хацумомо.

— Да, може би е така — каза тя, като ме гледаше кротко. — По понякога реките скъсват и отвличат бентовете.

От мига, в който прекрачих прага й, не преставах да се питам защо ме е повикала. Вече бях решила, че няма нищо общо с кимоното, но едва сега очите ми окончателно се отпориха и аз проумях за какво става дума. Мамеха вероятно в решила да ме използва, за да отмъсти на Хацумомо. Беше ми ясно като бял ден, че двете са съпернички — иначе щеше ли преди две години на Хацумомо да й хрумне да съсипе прекрасното кимоно? Без съмнение Мамеха бе чакала подходящия момент и сега, изглежда, го бе намерила. Канеше се да ме използва като плевел, който да задуши останалите растения в градината. Тя не просто търсеше реванш. Ако не грешах, Мамеха искаше окончателно да се отърве от Хацумомо.