Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

На баща ми му бе необходимо известно време, за да освободи ръцете си от мрежата, но най-сетне се надигна.

— Чийо чан — обърна се той към мен, — направи на доктора чашка чай.

По онова време се казвах Чийо. Името, с което ме наричаха като гейша — Саюри, — получих години по-късно.

Баща ми и докторът отидоха в съседната стая, където спеше майка ми. Опитах се да доловя нещо през вратата, но успях да чуя само пъшкането на мама и нито дума от разговора. Запълних времето си с приготвянето на чая и скоро докторът излезе, потърквайки ръце една о друга. Изразът на лицето му бе мрачен. Баща ми също се появи и двамата седнаха на масата в средата на стаята.

— Време е да ви кажа нещо, Сакамото сан — подхвана доктор Миура. — Трябва да поговорите с някоя от жените в селото. С госпожа Суги, да речем. Помолете я да ушие на жена ви хубаво ново кимоно.

— Нямам ги тия пари, докторе — отвърна баща ми.

— Напоследък всички обедняхме. Разбирам ви. Но дължите това на жена си. Не може да умре с тия парцаливи дрехи.

— Искате да кажете, че скоро ще умре?

— След няколко седмици може би. Тя е с ужасни болки. Смъртта ще я избави от тях.

По-нататък вече не ги чувах, защото в ушите ми сякаш запляскаха крилете на обзета от паника птица. Може да беше сърцето ми, не знам. Виждали ли сте някога влетяла в храм птица, която търси изход навън? Е, ето как реагираше съзнанието ми. Не ми бе идвало наум, че мама няма просто да продължи да си е болна. Не бих казала, че никога не съм се питала какво ще стане, ако умре. Наистина се чудех, така както се чудех какво би станало, ако къщата ни рухне при земетресение. След подобно нещо едва ли би имало живот.

— Мислех, че ще умра пръв — каза баща ми.

— Вие сте стар човек, Сакамото сан, но сте здрав. Имате може би поне пет-шест години. Ще оставя за жена ви още от тези хапчета. Може да й давате по две наведнъж, ако сметнете за нужно.

Поговориха известно време за хапчетата и доктор Миура си отиде. Баща ми дълго седя гърбом към мен, потънал в мълчание. Беше без риза, с оголена провиснала кожа. Колкото повече го гледах, толкова повече ми заприличваше на странна колекция от форми и тъкани. Гръбнакът му представляваше пътека от възли. Главата му, цялата в обезцветени петна, можеше да е натъртен плод. Ръцете му бяха пръчки, увити в стара кожа, и излизаха от две издутини. Ако майка ми умреше, как щях да продължа да живея в къщата с татко? Не исках да съм далеч от него, но и с него, и без него, къщата все едно щеше да е страшно празна, ако майка ми я напуснеше.

По едно време баща ми най-сетне ме повика шепнешком. Отидох и коленичих до него.

— Нещо много важно — каза той.

Лицето му беше съвсем посърнало, а очите му се въртяха така, сякаш бе изгубил контрол над тях. Помислих си, че се мъчи да ми съобщи за скорошния край на мама, но всичко, което каза, бе:

— Иди долу до селото. Донеси малко благовония за олтара.

Нашият малък будистки олтар стоеше върху кош до кухненската врата и беше единственото ценно нещо в залитащата ни къща. Пред грубо издяланата фигура на Амида, будата на Западния рай, стояха черни погребални дъсчици с будистките имена на покойните ни предци.

— Но, татко… нямаше ли и друго?

Надявах се да ми отговори, но той само направи жест с ръка, с което ми даде да разбера, че трябва да тръгвам.

Преди да извие към сушата, пътеката от нашата къща към селото следваше ръба на крайбрежните скали. Да се върви по нея в ден като този беше трудно, но си спомням колко бях благодарна, че свирепият вятър отвлича мислите ми от тревогите. Морето бе бурно, вълните наподобяваха кремъчни остриета, достатъчно остри, за да режат. Струваше ми се, че и целият свят се чувства като мен. Нима животът не бе нищо повече от буря, която непрестанно отнася всичко, съществувало допреди малко, и оставя след себе си нещо безплодно и неузнаваемо? Никога преди не ми бе хрумвала подобна мисъл. За да избягам от нея, хукнах надолу по пътеката и тичах, докато селото не се показа под мен. Йороидо беше селце, кацнало над малък залив. Обикновено морето бе осеяно с рибарски лодки, но днес само няколко бързаха да се приберат и както винаги ми приличаха на водни бръмбари, които се ритат и блъскат на повърхността. Бурята наистина наближаваше — чувах тътена й. Рибарите в залива започнаха да се разтапят и чезнат зад завесата от дъжд, докато не се загубиха напълно от погледа ми. Виждах как стихията се устремява по склона към мен. Първите капки ме удариха като пъдпъдъчи яйца и за секунди станах толкова мокра, сякаш бях паднала в морето.