Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Не бях родена и отгледана за гейша в Киото. Дори не съм от Киото. Дъщеря съм на рибар от селце на име Йороидо на Японско море. Малцина са тези, на които съм разказвала за Йороидо или за къщата, в която отраснах. Или пък за майка мм, баща ми и за по-голямата ми сестра. Но никому не съм споменавала за това как станах гейша и какво означава да си гейша. По-скоро много хора си мислят, че майка ми и баба ми са били гейши и че съм започнала да уча традиционните танци откакто съм проходила. Всъщност веднъж преди много години тъкмо наливах саке в чашката на един мъж, когато той спомена, че предишната седмица се озовал в Йороидо. Почувствах се като птица, прелетяла океана и попаднала на същество, което знае къде е гнездото й. Бях толкова потресена, че не се сдържах и казах:

— В Йороидо ли? Точно там съм израсла.

Горкият човек! Лицето му премина през най-невероятни промени. Понечи да се засмее, ала не се получи много добре, защото не успя да изтрие смайването от физиономията си.

— В Йороидо? Не е възможно.

От години си имам добре отработена усмивка, която наричам моята „усмивка Но“, защото прилича на маска Но, чиито черти са като вкаменени. Преимуществото на тази усмивка е, че мъжете могат да я тълкуват както си искат. Досещате се, предполагам, колко често съм разчитала на нея. Реших, че ще е най-добре да я използвам и, разбира се, тя постигна своето. Мъжът въздъхна дълбоко и преди да се разсмее, изгълта чашката, която му бях наляла. Сигурна съм, че се смееше от облекчение.

— Какво говориш! — възкликна той. — Ти, отгледана в сметище като Йороидо?! Все едно да запарваш чай във ведро. — И когато за пореден път се разсмя, каза: — Затова си толкова забавна, Саюри сан. Понякога ме караш едва ли не да повярвам, че шегите ти са самата истина.

Не ми се нрави особено да мисля за себе си като за запарен във ведро чай, но може би това в известен смисъл е вярно. Първо, наистина израснах в Йороидо, а никой не би твърдял, че това е очарователно място. Там външен човек не стъпва. Колкото до жителите му, те никога нямат шанс да го напуснат. Вероятно се питате как самата аз съм излязла оттам. Ето откъде всъщност започва историята ми.

В нашето селце Йороидо живеех в една, тъй да се каже, „залитаща“ къща. Беше близо до стръмните крайбрежни скали, където вятърът духаше непрестанно. Като дете имах чувството, че океанът е настинал ужасно, защото постоянно хриптеше, а на моменти и кашляше оглушително, когато вятърът връхлиташе и сипеше водни пръски. Реших, че къщичката ни може би се е обидила на океана, че току и киха и кашля в лицето и в желанието си да се махне от пътя му е решила да се наклони назад. Сигурно щеше да рухне, ако баща ми не бе откъртил дъски от разбита рибарска лодка, за да подпре стряхата, от което нашият дом заприлича на подпрян на патерица подпийнал старец.

В тази залитаща къща водех особен живот, и той лишен от равновесие. Защото от най-ранно детство много приличах на майка ми и почти никак на баща ми или на по-голямата ми сестра. Мама казваше, че тя и аз сме съвсем еднакви. Наистина, и двете имахме особени очи, каквито почти не се срещат в Япония. Вместо тъмнокафяви като на всички, очите на майка ми бяха прозрачносиви. И моите са същите. Когато бях съвсем малка, й казах, че според мен някои е пробил дупка в очите й и цялото им мастило е изтекло. Това й се стори много смешно. Гадателите разправяха, че очите й са толкова бледи заради многото вода, която се съдържала у нея толкова много, че останалите четири елемента почти напълно липсвали. Това според тях обяснявало защо чертите й са в такава дисхармония. Хората от селото често казваха че тя е трябвало да бъде изключително привлекателна, защото и двамата й родители били красиви. Е, прасковата има чуден вкус, гъбата също, но не можеш да ги съчетаеш в едно — ето каква ужасна шега си бе направила природата с майка ми. Имаше кръглата устичка на своята майка, но ъгловатата челюст на баща си, което създаваше впечатление за нежна картина в прекалено тежка рамка. А хубавите й сиви очи бяха оградени от гъсти мигли, които вероятно са разкрасявали лицето на баща й, но на нея придаваха уплашен вид.

Майка ми винаги казваше, че се е омъжила за баща ми, защото имала прекалено много вода у себе си, а той — прекалено много дърво. Хората, които познаваха баща ми, веднага разбираха какво има предвид тя. Водата тече бързо от място на място и винаги намира пролука, през която да мине. От своя страна пък дървото се вкопчва здраво в земята. За баща ми това беше добре, защото той бе рибар, а човек с дърво в природата си се чувства спокоен в морето. Всъщност баща ми се чувстваше по-добре в морето, отколкото където и да било другаде, и никога не го изостави. Дори след баня миришеше на море. Не отидеше ли на риболов, оставаше в тъмната предна стая и кърпеше някоя мрежа. Ако мрежата беше заспало живо същество, той дори нямаше да го събуди при скоростта, с която работеше. Вършеше всичко много бавно. Ако се взреше съсредоточено в нещо, човек можеше да изтича навън, да източи ваната и да успее да се върне, преди той да е помръднал. Лицето му беше с много дълбоки бръчки, във всяка от които бе скътал някаква тревога, тъй че то вече не приличаше на лице, а по-скоро на отрупано с птичи гнезда дърво. Всяко помръдване на чертите му бе усилие за него и той винаги изглеждаше капнал от умора. На шест-седемгодишна възраст научих нещо ново за баща си. Един ден го попитах: