Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Което на свой ред ни изправя пред основния въпрос: Защо Саюри пожела историята й да бъде разказана? Гейшите може и да не полагат официално клетва за тайна, но съществуването им почива на чисто японското убеждение, че това, което става през деня в офиса, и това, което вечер се случва зад затворената врата, нямат нищо общо и винаги трябва да бъдат разграничавани и отделяни едно от друго. Гейшите просто не говорят за преживяванията си. Подобно на проститутките, техните долнопробни подобия, те често са в необикновеното положение да знаят дали една или друга важна персона нахлузва правилно крачолите на панталоните си.

Тези нощни пеперуди възприемат ролята си като своеобразно обществено доверие, което им прави чест; във всички случаи онази, която измами това доверие, се излага на сериозна опасност. Саюри правеше изключение, защото вече никой в Япония нямаше власт над нея. Връзките с родината й бяха отдавна прекъснати. Това обяснява, поне отчасти, защо вече не се чувстваше принудена да мълчи, но не обяснява защо избра да говори. Боях се да й задам този въпрос — ами ако интересът ми към скрупулите й по този въпрос я накараше да промени намерението си? Не ми се щеше да я питам и след като ръкописът беше вече готов. И едва когато получи аванс от издателя, почувствах, че няма опасност, ако задам своя въпрос. Защо е пожелала да документира живота си?

— Какво друго ми остава да правя с времето си сега? — отвърна тя.

Оставям читателят да реши дали наистина подбудите й са били толкова прости.

Макар да желаеше от все сърце биографията й да бъде написана, Саюри настоя на няколко условия. Искаше ръкописът да се издаде едва след смъртта й и след смъртта на няколко мъже, играли важна роля в живота й. Оказа се, че всички те напуснаха този свят преди нея. Тя много се тревожеше да не би някой да се притесни от разкритията й. Където бе възможно, оставих имената непроменени, макар Саюри да скри дори от мен самоличността на някои мъже чрез разпространения сред гейшите обичай да говорят за клиентите си с епитети. При среща с герои като господин Скреж — чийто прякор намеква за пърхота му, читателят, който смята, че Саюри само се опитва да се пошегува, вероятно няма да е разбрал истинското й намерение.

Когато я помолих за разрешение да използвам касетофон, исках просто да се застраховам в случай, че секретарката й допусне някакви грешки. Но от смъртта й миналата година насам все се питам дали не съм имал и други подбуди, а именно, да съхраня гласа й, отличаващ се с рядко срещана изразителност. Както може да се очаква от жена, чиято кариера е да забавлява мъжете, тя имаше навика да говори с мек тон. Но искаше ли да оживи пред мен сцена от живота си, гласът й беше в състояние да ми внуши, че в стаята има шест, та дори и осем души. И досега понякога вечер прослушвам касетите в кабинета си и ми е много трудно да повярвам, че Саюри вече не е сред живите.

Джейкъб Хархюз

(Арнолд Русоф, професор по история на Япония, Нюйоркски университет)

Представете си, че двамата с вас седим в тиха стая с изглед към градина, бъбрим и отпиваме зелен чай, разговаряме за нещо, случило се много отдавна, и аз ви казвам:

— Следобедът, в който срещнах еди-кой си, беше най-прекрасният и в същото време най-ужасният в живота ми.

Вие, предполагам, бихте оставили чашката си и бихте попитали:

— Какъв е бил все пак? Най-прекрасният или най-ужасният? Двете неща са несъвместими.

В обичайния случай би трябвало да се присмея на себе си и да се съглася с вас. Истината обаче е, че онзи следобед, когато срещнах господин Танака Ичиро, беше най-прекрасният и най-ужасният в живота ми. Господин Танака ми се стори толкова привлекателен, че дори миризмата на риба, която лъхаше от ръцете му, бе като парфюм. Сигурна съм обаче, че ако не го бях срещнала, нямаше да стана гейша.