Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Татко, защо си толкова стар?

Той повдигна вежди така, че те образуваха две леко разтворени чадърчета. После въздъхна тежко, поклати глава и каза:

— Не знам.

Обърнах се към мама, която ми даде да разбера с поглед, че ще ми обясни това друг път. На следващия ден, без да каже и дума, тя ме поведе надолу по хълма към селото и сви по една пътечка към гробището в гората. Заведе ме до три гроба в края с три по-високи от мен надгробни стълба. Върху тях от горе на долу се нижеха строги черни йероглифи, но аз все още не бях посещавала достатъчно дълго нашето селско училище, за да знам къде свършва един и започва друг. Мама ги посочи и изрече:

— „Нацу, съпруга на Сакамото Минору — Сакамото Минору беше името на баща ми, — починала на двайсет и четири годишна възраст през деветнайсетата година от Мейджи“. — Сетне посочи другия стълб: — „Джиничиро, син на Сакамото Минору, починал на шестгодишна възраст през деветнайсетата година от Мейджи“.

Посочи и третия, който беше като предишните, с изключение на името — Масао, и възрастта — тригодишен. Нужно ми бе известно време, докато проумея, че баща ми е бил женен и преди, много отдавна, и че цялото му семейство е починало. Скоро след това отново отидох при тези гробове и докато стоях пред тях, открих, че тъгата е много тягостно нещо. Само за миг тялото ми стана два пъти по-тежко, сякаш гробовете ме теглеха надолу към себе си.

С всичката тази вода и всичкото това дърво двамата, майка ми и баща ми, би трябвало да постигнат добър баланс и да създадат деца с подходяща комбинация на елементите. Но съм сигурна, че са се изненадали от резултата — по едно дете със съответния елемент. Защото не само аз приличах на майка си и дори бях наследила необикновените й очи, а и Сацу беше копие на татко. Тя бе шест години по-голяма от мен и, естествено, можеше да прави невъзможни за мен неща. И притежаваше удивителното качество да докарва всичко до пълна катастрофа. Ако я накараха например да отсипе паничка супа от тенджерата на печката, тя го правеше, но човек оставаше с впечатлението, че е успяла по щастлива случайност. Веднъж дори се поряза с риба. Не, нямам предвид с нож за чистене на риба. Носеше увита в хартия риба и се изкачваше по хълма от селото към нас, когато се подхлъзна и падна така, че се поряза на една от перките на рибата.

Родителите ни може би щяха да си родят и други деца освен нас със Сацу, още повече, че татко се надяваше на син, който да лови риба с него. Но когато навърших седем години, мама заболя тежко, най-вероятно от рак на костите, макар тогава да нямах представа какво точно не е наред. Единственият начин да избяга от болката бе да спи, което тя правеше като котка, тоест почти непрестанно. С течение на времето спеше по цял ден и скоро взе да стене, когато бе будна. Знаех, че нещо в нея бързо се променя, но не се притеснявах, защото тя имаше твърде много вода в себе си. Понякога само за месеци отслабваше много, но пак така бързо се възстановяваше. Ала когато бях вече деветгодишна, костите на лицето й щръкнаха и тя никога повече не наддаде на тегло. Точно както водораслите, обикновено напоени с вода, стават трошливи, щом изсъхнат, така и майка ми все повече и повече губеше своята същност.

Докато един следобед, когато седях на продупчения под в предната стая и пеех на щурец, който бях намерила същата сутрин, не чух нечий глас да вика вън пред вратата.

— Ей, отворете! Доктор Миура е.

Доктор Миура идваше веднъж седмично в рибарското ни селце и откакто майка ми се разболя, смяташе за необходимо да се изкачи пешком по баира до нас, за да я прегледа. Този ден баща ми си беше вкъщи, защото наближаваше страхотна буря. Той седеше на обичайното си място на пода, а двете му подобни на паяци ръце се бяха заплели в рибарска мрежа. Отне му доста време да фокусира очите си върху мен и да вдигне пръст. Това означаваше, че иска да отида и да отворя.

Доктор Миура беше много важен човек. Или поне ние на село си мислехме така. Според слуховете беше учил в Токио и знаеше повече йероглифи от всеки друг. Беше твърде горд, за да забележи същество като мен, затова, когато му отворих, той си събу обувките, мина край мен и влезе навътре.

— Ех, Сакамото сан, бих искал да живея като вас и по цял ден да ловя риба в морето. Колко хубаво! В бурни дни си почивате. Жена ви, гледам, спи — продължи той. — Колко жалко. Мислех, че мога да я прегледам.

— Ааа? — изрече баща ми.

— Няма да съм тук другата седмица, разбирате ли? Може би бихте проявили добрината да я събудите?