У. Гиър - Вълчият талисман

Бяла врана присви очи.

— Е, сигурно ти знаеш по-добре от мен.

— Така е. Остави търсенето на Силата в мои ръце. — Той затвори очи за миг, без да спира. — Усещам я. Тя е уплашена, Бяла врана. Страхът и витае в сивата мъгла. — Засмя се доволно. — Знае, че трябва да се изправи срещу мен, преди да съм успял да науча за Върховното цяло повече от нея. — Помълча. — Почти изпитвам съжаление към нея и едноръкия и мъж.

Храбър мъж продължи напред.

Бяла врана вървеше след него и обмисляше всички възможности една по една. Тя привлече вниманието на Летящия ястреб и направи невинен жест с ръка. Той кимна, поглеждайки крадешком към Храбър мъж.

„Добър воин е Летящият ястреб. Да, Човекът с летяща душа даде дума, но не и Бяла врана… а Летящият ястреб също като мен няма интерес Храбър мъж да попадне в ръцете на Черните острия.“

Вечерта бавно отстъпи място на нощта и дълги сенки плъзнаха по пясъчните хълмове. Някъде в пелиновите храсти две лисици кявкаха остро, тръгнали на нощен лов. Щурците цъкаха и свиреха, а в прохладния въздух се носеше приятното ухание на земята.

Бяла пепел и групата и се бяха разположили на лагер откъм подветрената страна на една голяма, солидна дюна. Високоите маслодайни и пелинови храсти не пропускаха вятъра и огънят бе на завет. Спането върху пясъка щеше да бъде по-удобно, отколкото върху каменистите площадки или върху твърдата глина.

Изтощена от тревоги и недоспиване, тя притегли завивките върху себе си и Тиха вода. Непослушко се сви на космата топка и се опита да се настани в краката им. Тя го отпъди. Непослушко изсумтя и я изгледа недоволно с кафявите си очи, а сетне изприпка до Тиха вода, сумтейки с негодувание, и отново се просна на земята.

Останалите бяха насядали около малкия огън, запален в една плитка дупка, която бяха изкопали в пясъка; разговорът им нарушаваше тишината на нощта. Бяла пепел чуваше мелодичния глас на Трепетликата. Неведнъж през този ден бе усещала изпитателния и поглед върху себе си. Тя се усмихна вътрешно: „Не можеш да разбереш, защото никога не си виждала душата на Тиха вода, Трепетлика. Бягащ като вятъра никога нямаше да се съгласи да ме споделя със Съня. Любовта му не е толкова щедра или нежна като тази на Тиха вода.“

Когато бяла пепел затвори очи, тя почувства заплахата, разстилаща се откъм северните планини. Последното изпитание се приближаваше, дебнещо като пума.

Пое дълбоко дъх, опитвайки се да успокои нарастващата тревога. Но покоят не искаше да дойде. Вихърът на мислите и се носеше като буреносни облаци през планински зъбери. Тя преживя отново ужасните мигове, които винаги и изглеждаха като цяла вечност — бдението над тялото на Ярка луна, от което душата постепенно си отиваше. Отново потъна в онзи първи Сън, когато бе чула гласа на Първия човек и бе почувствала как Ярка луна си отива. Ехидно ухиленото лице на Храбър мъж внезапно изплува от нищото с изцъклени очи, докато я събаряше насила на земята и вдигаше роклята и нагоре. Чертите на лицето му затрептяха, сякаш ги виждаше през водна повърхност, и се преляха в тези на Трите бика. Тялото и се сгърчи в спазъм, когато той вкара рязко члена си в нея…

Бяла пепел стисна юмруци. Предсмъртните писъци на клана Бяла глина профучаха през нея. Тя отново преживя нощта, в която воините от Племето на вълка се втурнаха в лагера, надавайки победни викове и крясъци, мятайки копията си. Бойните тояги описваха страховити свистящи дъги, стоварвайки се с тъп удар върху уязвимата плът. Издигнат над всичко това, изпъкващ върху облаците в утринното небе, образът на Стария сокол гледаше ужасено кървавото клане. Кръвта се стичаше от сцепения череп по лицето му, закривайки очите му. Слънцето улавяше цвета на кръвта и хвърляше алени лъчи над ужасната сцена.

Бяла пепел събра всичките си сили, за да отблъсне видението. „Търси“ — дочу се гласът на Пеещите камъни. И тя отново се носеше в завихрените ледени талази, докато най-накрая пръстите на Тиха вода се заплетоха в косата и и я издърпаха от вечността. Душата и се издигна, напускайки вкочаненото и тяло и се понесе над пълната с плаващи ледени късове река. От птичи поглед тя виждаше как Тиха вода с усилие влачи безжизненото и тяло, изтегляйки я на брега и предприема мъчителния преход до топлите извори.

Едно по едно виденията минаваха през съзнанието и. Стомахът и се преобърна, преживявайки отново пленяването и от Строшените камъни и пътуването до лагера на Храбър мъж. Отново чу неговия злорадстващ глас, докато огромната клада гореше и Строшените камъни танцуваха около нея. Вълчият Талисман светеше с кърваво сияние. Кожата на корема и настръхна, когато жената на Храбър мъж разряза ризата и и свали кожените и гащи. Тежестта на Храбър мъж я приковаваше към завивките.