У. Гиър - Вълчият талисман

— Но оживях.

— Чичо, ти и аз виждаме света по различен начин. И винаги е било така.

Тиха вода се хвана за коляното със здравата си ръка.

— Учудваш ме, Корен. Когато потеглих на път, беше само едно цупещо се момче, а сега те заварвам мъж.

Корен вдигна бойната си тояга, стисвайки я здраво, сякаш за да почерпи увереност от тежестта на оръжието.

— Знаеш ли, ти и татко бяхте единствените хора, с които можех да си говоря. Ти винаги ме изслушваше. Останалите от клана Обли скали не ги беше грижа за някакво си безполезно момче. Разбрах това, след като ти си отиде. Искам да ти благодаря за вниманието, което ми обръщаше.

Тези думи сгряха сърцето на Тиха вода.

— Винаги съм готов да те изслушам. Но не пази такива лоши спомени за нашия клан. Там имаше много добри хора, а тази омраза ще съсипе душата ти.

— Така ли? — Корен се загледа замислено към осветения от огньовете лагер. — Теб също те смятаха за безполезен. Не можеш да го отречеш. Чувал съм баба да говори за теб — долавях презрението в гласа и. Сега имам нов живот, ново племе, което един ден ще ме признае за велик воин.

Тиха вода го стисна за раменете:

— Точно така. Тук ще се справиш отлично.

Корен се изправи.

— Така и възнамерявам да стане. Междувременно обаче трябва да одера тези зайци и да изстудя месото, преди да е добило кисел вкус.

— Ела, ще ти помогна. Мога да държа главата, докато смъкваш кожата. Ще бъде като в добрите стари времена.

Корен се изсмя:

— Не, чичо. Ще бъде по-хубаво отпреди. Научих се как да променям нещата, които не ми харесват.

— Добре. Но първо ела да те запозная с красивата си съпруга Бяла пепел. — Докато вървяха, той запита: — Стоягата ли уби зайците?

Корен кимна:

— Промъквам се до тях и я хвърлям. Тя се превърта и… туп!

— Станал си много добър ловец.

— По-добър, отколкото можеш да си представиш, чичо. Със зайците не е трудно да се справиш. Не могат да те убият, ако направиш грешка.

Тиха вода погледна в палатката и видя само заспали фигури, но Бяла пепел не беше сред тях. Общата им постеля бе няколко крачки зад палатката. Той излезе и пусна входното покривало, а после заобиколи на пръсти колчетата, които придържаха кожите на жилището. Разпозна силуета на Бяла пепел, легнал под завивките.

— Май е заспала. Е, да идем да одерем зайците. После може да опечем един на огъня, за да поговорим още малко.

Храбър мъж седеше на възвишението, от което се откриваше гледка на юг. Беше постлал еленова кожа върху чакъла и камъчетата, които иначе щяха да се впият в тялото му. Вятърът шушнеше между бледите листа на пелина и вечерният въздух се огласяше от птичи песни. Чуваше скимтенето на прерийните кучета долу в равнината. Пое си дълбоко дъх, вдишвайки заедно с него и душата на земята. Прочисти съзнанието си, търсейки шепнещите гласове, освобождавайки душата си.

„Сила. На юг. Последното изпитание наближава. Вгледай се в себе си.“

Какво го бе докоснало в нощта, когато едноръкият му бе отнел Бяла пепел? Какво бе предизвикало оглушителния писък на гласовете? Бе почувствал някаква друга Сила, идваща от Вълчия Талисман. Дали щеше отново да се опита да го спре?

Гласовете съскаха: „Вгледай се в себе си. Там ще откриеш пътя кън Силата. Търси. Времето ти наближава. “

Там ли се криеше истинската Сила? Нима се бе заблуждавал през всички тези години, мислейки, че тя идва от Дух, който се намира извън него? Все пак Съновиденията и пророческите им разкрития го спохождаха през нощта, когато бе заспал, душата му бе свободна и в главата му нямаше мисли, които да го объркват.

„Навътре“ — съгласиха се гласовете.

Тази нощ никой нямаше да го безпокои. Бяла врана бе разговаряла с Летящ ястреб, който бе разпратил цяла мрежа от съгледвачи, така че нито един воин на Черните острия да не може да се промъкне през нея. Поне веднъж щеше да се радва на пълно спокойствие.

Той намести крака си по-удобно и бавно изпусна дъха си, за да може да се освободи от напрежението. Не мислеше за нищо. Лека-полека се остави на течението, търсейки източника на Съновиденията.

Освободи се от всичките си сетива. Спомените се опитаха да нахлуят в съзнанието му.

Не искаше спомени. Влагайки цялата си желязна дисциплина, той ги отблъсна. Лекото докосване на сивата мъгла пропълзя в душата му. Отпусна се още повече. Мъглата нарастваше, успокояваше го. Започна да пропада в нея… и изведнъж рязко се отдръпна.

Примигна, усещайки твърдите камъни, върху които седеше. Главоболието внезапно заби ножове в черепа му.