Уилям Гибсън - Зимният пазар

— Разбира се.

Като оставих групата в Пилота, тръгнах за вкъщи. Повървях до Четвърта и взех трамвая. Минавах покрай витрините на магазините, които виждам всеки ден, всяка една от тях осветена примамливо и умело. Дрехи, обувки и софтуер, японски мотоциклети се готвеха сякаш за скок като чисти емайлирани скорпиони, италиански мебели. Витрините се променят според сезоните, магазините се появяват и изчезват. Настроението сега беше предпразнично и по улицата имаше повече хора. Много двойки минаваха бързо и нарочно покрай ярките витрини, за да могат, минавайки, да изберат онази най-подходяща дреболия за някой. Половината от момичетата бяха обути в онези подплатени високи до бедрото найлонови ботуши, които бяха дошли от Ню Йорк предната зима, за които Рубин казваше, че приличат на слонски крака. Засмях се вътрешно, като си помислих затова, и внезапно ме заболя, че това наистина беше свършило, че бях свършил с Лиз и че сега тя щеше да бъде неумолимо погълната от Холивуд, сякаш поставяше крака си в черна дупка и попадаше в нея под гравитационната тяга на безумно големите пари. Уверен, че тя си бе тръгнала — вероятно си бе тръгнала до това време — аз освободих в себе си някакъв вътрешен страж и почувствах капчици съжаление. Но не исках вечерта ми да бъде провалена от каквото и да е. Исках да се забавлявам. Твърде за кратко.

Слязох на моя ъгъл и асансьорът проработи от раз. Добър знак, казах на себе си. Изкачих се, съблякох се и си взех душ, намерих си чиста риза, претоплих вечерята си, състояща се от бъритоси в микровълновата. Дръж се нормално, посъветвах отражението си, докато се бръснех. Поработи доста. Кредитните ти карти набъбнаха. Сега е време за отдих.

Бъритосите имат вкус на картон, но аз реших, че ми харесват, защото бяха така агресивно нормални. Колата ми беше в Барнаби, поправяха пробита водородна клетка, така че нямаше да се притеснявам за шофиране. Можех да изляза, да си намеря компания, а на сутринта да се обадя, че съм болен. Макс нямаше да се противи; аз бях неговото звездно момче. Той ми го дължеше.

Дължиш ми го, Макс, казах аз на полупразната бутилка „Московская“, която бях извадил от фризера. Дали някога ще можеш да ми се издължиш. Цели три седмици съм редактирал сънищата и кошмарите на една много побъркана личност, Макс. От твое име. За да можеш ти да растеш и просперираш, Макс. Налях си три пръста водка в една пластмасова чаша, останала от някакво парти, която бях захвърлил от преди една година, и се върнах обратно в трапезарията.

Понякога ми се струва, че никой не живее тук. Не само заради безпорядъка. Все тая, дори и да имах някой роботизиран иконом, който да не пропуска да бърше праха от рамките на плакатите и предметите. Но има моменти, в които усещам на това място остра долнопробна студенина от натрупаните основни потребителски блага. Имам предвид, че не е пълно, както на мен ми се иска, с котки или домашни растения или нещо друго. Има моменти, в които ми се струва, че всеки друг би могъл да живее тук, да е собственик на тези неща, и че всичко това е някак си променливо, моят живот и вашият, моят живот и животът на кой да е друг…

Мисля, че Рубин също вижда нещата по този начин, винаги, но за него това е източник на сила. Той живее в боклука на други хора и всичко, което мъкне у тях, някога трябва да е било ново и лъскаво, трябва да е означавало нещо за някой, макар и за кратко време. Така че той прибира всичко в своето чудновато камионче и го замъква в жилището си и го оставя да гние там, докато не реши да го замени с нещо ново. Веднаж той ми показа една книга за изкуството на двайсети век, което той харесваше, и там имаше снимка на автоматизирана скулптура, наречена „Умрелите птици отново летят“, нещо, което въртеше истински умрели птици в кръг на една корда. Той се смееше и клатеше глава и аз разбрах, че той чувстваше художника като свой своеобразен духовен предшественик. Но какво ли би направил той с моите постери, поставени в рамки и мексиканското ми кресло от Залива или пък с пянообразното ми легло от Икеа? Е, помислих си, докато отпивах първата ледена глътка, той все щеше да измисли нещо, защото беше известен художник, а аз не съм.

Отидох и притиснах челото си до прозореца от гладко стъкло, студено, колкото и стъклото в ръката ми. Нека времето минава, казах на себе си. Показваш симптоми на страх от самотата, присъщи на големия град. За това има лек. Напий се. Излез.

Онази нощ не добих настроение да се забавлявам. Нито пък успях да проявя здрав разум като зрял човек и да се откажа, да се прибера у дома, да погледам някакъв свръхстар филм и да заспя в креслото си. Напрежението през онези три седмици се беше наслоило у мен и ме бе натегнало като някаква главна пружина от механичен часовник и аз вървях и пулсирах в нощта на града, като смазвах моя малко или много случаен напредък с повече алкохол. Това беше една от онези нощи, бързо реших аз, в които се плъзваш в някакво друго измерение, град, който изглежда точно като онзи, в който живееш, с изключение на онази особена разлика, че в него няма нито един човек, който обичаш или познаваш, или с който поне си говорил. През нощи като тази можеш да влезеш в познат бар и да откриеш, че персоналът в него е сменен; след което разбираш, че истинският ти мотив да влезеш там е бил просто да видиш познато лице, някоя сервитьорка или барман, който да е… Известно е, че тези неща помагат против настроение за купон.